МненияВИЖ ВСИЧКИ

Проф. Ана Кочева: В прясното изявление на Заев няма кой знае колко сериозни знаци, че Скопие се готви да даде тласък на отношенията си със София

24 септември 2021 | 09:00

Снимка: Радио „Фокус“

Проф. Ана Кочева, ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”

Водещ: „Не променяме учебниците по история, но ще променим термина „български фашистки окупатори“, казва македонският премиер Зоран Заев за отношенията с България, която настоява за промяна в учебниците, въпреки че Северна Македония засега не предприема реални стъпки за изпълнение на нашите изисквания и двустранните отношения остават в задънената улица. На този фон САЩ и ЕК засилват натиска към страната ни за намиране на решение. България обаче настоява изискванията й да залегнат в преговорната рамка за членството на Северна Македония. От Брюксел не са склонни на такъв вариант и смятат, че двустранните отношения трябва да се развиват вън от европейските. А подписаният през 2017 г. Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Република Северна Македония не се изпълнява и Югозападната ни съседка все още не е решила проблемите с езика на омразата и насаждането на превратна представа за България в учебници, музеи и паметници, както и не спазва правата на живеещите там наши сънародници, които открито изявяват българското си самосъзнание. Как да се излезе от този омагьосан кръг, при който декларации и обещания са без стойност? Наш гост е проф. Ана Кочева, ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН. Проф. Кочева, независимо от заявената готовност от премиера Заев в Северна Македония вече има гласове срещу неговото съгласие да се откаже от термина „български фашистки окупатори“ и той да бъде изтрит от паметниците. Докъде ни води неразборията с езика?
Ана Кочева: Да, има такъв момент действително. Историците и Комисията по исторически въпроси в Македония веднага реагираха на предложеното заличаване на тази дума „български“ пред термина „фашистки окупатор“ от паметници и от учебници. Това предложение на Зоран Заев обаче аз действително не мога да преценя до каква степен е формулирано сериозно и до каква степен това не е информация, която се изпуска, както се казва, контролирано, за да се опипа почвата за евентуалната нейна рецепция от страна на обществото в Република Северна Македония. Защото нещо подобно се случи и миналата седмица с пак така изпуснатият „нон пейпър“ за наратива, ако си спомняте, тогава във всички медии това се коментираше много нашироко, така и не стана ясно има ли го този „нон пейпър“, няма ли го, но отново за мен за пореден път по-скоро остава впечатлението, че тук се пуска информация по-скоро за тестване на общественото мнение, отколкото за някаква реална употреба. А пък що се отнася до тези въпроси, които в началото вие поставихте за така наречения натиск, който се усеща върху България от евроатлантическите ни партньори, аз по-скоро бих определила това като въпрос на семантика, защото наистина някои политически анализатори го определят като натиск, други предпочитат да говорят за все по-голяма настойчивост и бързане за даване на старт на преговорите с Република Северна Македония и наистина от страна на САЩ това е особено изразително. И по всяка вероятност тази настойчивост се обяснява с желанието на Байдановата администрация за още по-ясно противопоставяне на Западните Балкани и на Русия чрез приобщаването им към евроатлантическите ценности. А пък ЕС също афишира подобно желание, но и някак си по-предпазливо по отношение на чак толкова скорошното разширение. Аз, ако ми позволите, ще си позволя да изразя едно свое предположение. И то е, че твърдата българска позиция срещу даването на старта на преговорите с РСМ в този момент всъщност е по-скоро добре дошла за някои страни-членки, независимо от това какво артикулират те по този повод. Затова независимо от заявките, че разширяването трябва да продължи, ЕС сега има много по-различни проблеми, много повече има нужда да се занимава със себе си, с ковид кризата, с мерките за овладяването й, с инфлационните процеси, които започват да стават все по-невъзможни за овладяване и ред други проблеми. И без да ме разбирате погрешно, повече от сигурно е, че българският стратегически интерес също е категорично обвързан с присъединяването на РСМ към ЕС, тук две мнения няма. Това трябва да се случи рано или късно. По-добре първото, разбира се, но не на всяка цена. Неслучайно ние първи признахме Македония, ще повторим за стотен път през 90-те, неслучайно направихме много за присъединяването й към НАТО, но по отношение на Русия дали това членство ще промени нещо, аз не съм съвсем сигурна. И ще попитам тук – членството в НАТО промени ли до такава степен геостратегическата ориентация на Република Северна Македония? Според мен не. Преговорите, които води Сърбия, промениха ли геостратегическата ориентация на Сърбия? Според мен не. Така че какви са гаранциите, които могат да се дадат, включително и от страна на Скопие към евроатлантическите партньори, че евентуално бързо членство на Република Северна Македония в ЕС би променило генерално нещо по отношение на геостратегическите интереси. Никакви.
Водещ: Защо Северна Македония толкова силно застава срещу българските изисквания? Но държи да влезе в ЕС и НАТО? Какво си мисли, че печели тя като държава вече член на ЕС и НАТО с коминтерновски парадигми във всекидневието си?
Ана Кочева: Член на НАТО, да. Член на ЕС в доста по-далечно бъдеще, независимо от това колко скоро или пък не ще започнат преговорите. Впрочем вие сами виждате, че засега освен спорадични вербални индикации, включително и това прясно изявление на Заев, няма други кой знае колко сериозни знаци, за това че Скопие сериозно се подготвя да даде тласък на двустранните отношения със София. И политическите фактори в Република Северна Македония продължават тези пропагандни рейдове из европейските страни пред абсолютно необходимия диалог с България и с българските им колеги. И там е разковничето за преодоляване на разногласията. И това много пъти беше подсказано и от ЕС. И е хубаво в Скопие също да си отворят слуха за тези препоръки. Ясно е, че проблемите с наследството от миналото не са проблеми на ЕС. Те си имат двустранен характер, затова трябва да си се решават между двете страни и ЕС разчита на този диалог между нас, такива са европейските стандарти. Но съюзите все пак, в т.ч., а може би и на първо място ЕС, са съюзи, за да защитават на първо място интересите на своите страни-членки. И едва след това на кандидатките, които дори още не са започнали и преговори. Не може да се държиш като „папокот на светот“, т.е. като „пъпа на света“ и да очакваш, че целият останал свят ще обгрижва твоите интереси и ти ще налагаш мнението си, особено пък когато е изфабрикувано в името на една измислена и външно наложена доктрина. Тук обаче нека нещо друго трябва да кажем и то е много важно. Европа и светът наистина разбират по-малко или предпочитат да разбират по-малко, когато се говори за история и за език, но са много наясно, кристално наясно за какво става дума, когато се заговори за нарушение на човешки права. Примери за това се изнасят многократно и най-пресните са от тези дни, през които и в Република Северна Македония тече преброяване на населението и непрестанно излизат данни за манипулации или пък за явни откази от страна на преброителите там да отчетат националното самоопределение на наши сънародници, които искат да се заявят като българи. Европа и светът много ясно разбират, когато се заговори за реабилитация на жертвите на югокомунизма и когато се говори за репресиите над хора, до голяма степен над българи. Много добре разбират, когато става дума за несекващ език на омразата и много добре разбират Европа и светът, когато се вижда неизпълнението на инфраструктурни проекти. Така че в този смисъл и България може би е крайно време да промени своя наратив и да акцентира именно върху тези неща, които аз току-що изброих. Казвам наратива заради онзи „нон пейпър“.
Водещ: „Нон пейпър“ всъщност нищо не означава, „нон пейпър“ това не е документ, може да си напишем и вие, и аз по един „нон пейпър“, но той няма никаква стойност. Въпросът е, че в този „нон пейпър“ бе залегнала идеята за сделка и вероятно заради нея се направи опит да ни го пробутат. И каква е тя: българите влизат след преброяването в преамбюла на македонската конституция като държавотворен народ редом с останалите изброени вече седем и срещу това се поема ангажимент по-нататък във времето България и Македония да изчистят противоречията си. И затова разбира се в момента върви скандалното преброяване с нежеланието да бъде отразена българската народност, българското самосъзнание, за да може после да излезе, че едва ли не ни се прави жест. Все едно: „малко са българите, но ние все пак ще ги впишем, мир да има”. Въпросът е, защо се избягва да се спомене за езика, защо се избягва особено да се спомене за езика на омразата?
Ана Кочева: Тя не се споменава, защото трябва да се дадат обяснения по този въпрос. Като стана дума за „нон пейпъра“, тук слагаме в скоби има ли го, няма ли го този „нон пейпър“ и какво цели – дали пак, както казах в началото, този „нон пейпър“ или поне информацията за него не е съвсем целенасочена, за да се опипва някаква почва. Но в този документ, ако го има, пише, че българите ще могат да изучават собствения аспект на историческите събития, което ще им бъде гарантирано с Конституцията, обаче в същото време мнозинството от народа, който счита себе си за македонски, ще разчита на историческия контекст за уникалност на македонския народ и ще съхрани собствен аспект и наратив за тази обща история.
Водещ: Как ви звучи тази двойна система в образованието? Реалистично ли е да се постигне?
Ана Кочева: Разбира се, че не. То въпросът е риторичен, обаче, тук нещо друго е много важно. българската страна дори и по отношение на тази така наречена „обща история“, формулировката за общата история е направила доста сериозен компромис, защото ние сме склонни да употребяваме термините „обща история“ и „обща история на езика“, вместо само „българска история“ и „българска история на езика“, защото аз наистина съвсем резонно искам да попитам: каква е тази обща история, след като юридически субект „македонска държава“, свързана с македонска народност или македонска нация, по историческа и по световна, и по европейска документация не съществува до конституирането на СРМ – Съюзна Република Македония в рамките на титова Югославия. Подобни термини се появяват едва чак тогава. Така че наистина компромисите, които България е направила междувременно, никак не са малко. Те са и по отношение на употребата на този термин, и по отношение на това, че сме заявили категорично, че нямаме териториални претенции по отношение на РСМ, естествено и към всички останали свои съседи, както нямаме никакви претенции към съвременното битие към това, което се нарича официален език на Република Северна Македония. Нямаме претенции по отношение на начина, по който го назовават в Република Северна Македония този език. Нямаме претенции към съвременната идентичност на гражданите на Република Северна Македония, но разбира се, държим да се спазват правата на всички онези, които се заявят като българи и конкретно в този момент да няма манипулации с тяхното преброяване, което в крайна сметка е много важно, включително и от гледна точка на държавата България, която би следвало по някакъв начин да облекчи в един следващ момент даването на българско гражданство на онези граждани на Република Северна Македония, които при преброяването са се заявили като българи. Защото очевидно те имат мотивацията да го направят и тя далеч не е свързана единствено и само с възможността да пътуват навсякъде в Европа, както обикновено се вменяват мотивите за българското гражданство в Македония.
Водещ: Проф. Кочева, говори се в Северна Македония за българския фашистки окупатор, но не се говори за албанския фашистки окупатор, не се говори за италианския фашистки окупатор? А пък за германския фашистки окупатор съвсем не се говори. Защо?
Ана Кочева: Това е една амбивалентна позиция, пак както обикновено двоен стандарт, защото нека тук да напомним на вашите слушатели, въпреки че те със сигурност са много добре информирани, че по време на Втората световна война тогава, когато все пак България администрира Македония и тези земи, на Италия е била предоставена за окупиране освен Черна гора, Албания и почти цяло Косово, и някои части от Западна Македония и това са градове като Тетово, като Струга, откъдето е роден моят дядо, и оттам още знам, че по време на войната той е имал възможност буквално през окупационната линия да се види с майка си за малко и то отдалеч. Като Дебър, като Гичево, като Гостивар – това са земи, които са предоставени на Италия, земи южно от Охрид с цел създаването на Велика Албания и познайте къде щяха да попаднат всичките тези градове – Дебър, Струга, Гичево, Гостивар и т.н., ако историческите събития не се бяха развили по начина, по който са се развили? И освен всичко останало историческите сведения говорят, че не е имало мирно съвместно съществуване и съжителство между тези окупационни сили италиано-албански и местното население. Така че този двоен стандарт е абсолютно експлицитен тогава, когато се чете историята на Втората световна война и истинската окупация, която се осъществява от страна на тези сили и администрацията, която осъществява Царство България в Македония по това време. До голяма степен там са изпратени, разбира се не само, но до голяма степен там са изпратени македонски българи, родени в Македония. Така че не могат и да се сравняват всъщност двете окупации, от които едната е поставена в кавички.
Водещ: Как да се излезе от този омагьосан кръг, при който декларации, обещания са без стойност?
Ана Кочева: Това с обещанията много отдавна го познаваме. Действително непрестанно Скопие дава обещания, които буквално на следващия ден е в състояние да преосмисли и да формулира по съвършено различен начин. Но очевидно е, че и тази съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси не работи толкова ефективно, колкото ни се иска. За съвместни чествания на личности от време навреме нещо се прави, колкото да се каже, че това е факт. Може би това, че не сме предявили териториални претенции една спрямо друга е единственото случило се по договор събитие. Иначе това, което трябва да се направи е да се седне на масата за преговори и наистина да се разговаря в духа на този договор за добросъседство. Трябва да се изгражда инфраструктура, трябва да има обмен на културни, на медийни, на научни продукти. Трябва да се реабилитират жертвите на югокомунизма и да се прочете тази история, както и Република Северна Македония трябва да потвърди, че и краткото, и дългото име на страната имат политическа, но нямат географска семантика, което е много важно и понякога се изпуска. И това, което се твърди, но то трябва по някакъв начин най-вероятно и да се разпише, е, че категорично се изключват малцинствени и териториални претенции към България. Но е чак толкова много, не е чак толкова трудно. Като се преодолее и езикът на омразата, мисля че ще можем наистина много приятелски и добросъседски да си живеем така, както впрочем го правят хората от двете страни на границата. Може би политиците са тези, които повече успяват да разклатят кораба.

Цоня Събчева