МненияВИЖ ВСИЧКИ

Илюстрация „Илинден“: „Българка съм и за българския народ умирам“

13 януари 2021 | 18:00

Снимка: Агенция "Фокус"

На днешна дата се навършват 93 години от подвига на Мара Бунева. По този повод Информационна агенция „Фокус“ публикува текст, посветена на годишнината от героичната кончина на Мара Бунева. Текстът е поместен в януарския брой от 1942 г. на Списание „Илюстрация Илинден“. Списанието излиза в София от април 1927 г. до май 1944 г. в 10 книги годишно. Тиражът му варира от 1400 до 5000 броя. Списанието е издание на Илинденската организация. Авторът на текста се е подписал с инициалите К. Хр. Сов.

Мара Бунева
(по случай годишнината от героичната й кончина)

Освободителните борби на македонския българин изнесоха пред историята и пред света подвизи и дела, които ще се славят през вековете. Нищо не бе предприето за смекчение отношенията между потисници и роби. Обратно, властимащите настройваха всичко против раята – безправна, унизена, малтретирана, преследвана при вина и без вина, с присъда или без присъда – култивираше се един вид омразата отгоре.
А времената крайно бяха се изменили. До когато владеещата нация бе останала почти такава, каквато е била там, от където бе дошла, българинът бе напреднал твърде много в образователно отношение. Владичеството на първия, безконтролното му буйствуване над българин ба го озверило, а излишествата, с които разполагаше и безделието, на което бе се отдал, убиха всякакво творчество, всякаква инициатива у него.
Обратно трудът, свещеният труд на българина, вечният негов ламтеж към просвета, пестеливостта, трезвеността му бяха го издигнали на най-високото стъпало всред народите на обширната отоманска империя.
Като се знае от друга страна, колко силно българинът е привързан към земята, която го е родила, която е поддържала рода му през вековете, земята, която е наситена с потта и с кръвта на неговите деди, ще се разбере, че не е било трудно за апостолите нареволюционната борба в Македония да намерят свои привърженици. Не бяха нужни убеждения и агитации – почвата беше подготвена, създадена от векове насам. Трябваше да се раздвижат само духовете.
Освобождението на България, неправдата извършена в Берлин, бяха създали народното въжделение за отхвърляне на ярема – тежък, мъчителен, унизителен.Затова толкова лесно се разрасна революционната мрежа, затова в услуга на организацията се притече всичко дееспособно – мъжко и женско, богато и бедно, учено и просто, старо и младо.

Илинденското въстание не бе само една проява на ултрапатриотично чувство на македонския българин. Добре организирано, жарко прегърнато от цялото българско население, най- дълготрайно, най-блестящо праведно, то донесе и своите резултати – предвидиха се реформи, чието постепенно разширение достигна до срещата между руския и английския император в Ревал.
Тоя процес на развитие бе прекъснат от Балканската война. Ентусиазмът на българина бе толкова силен, проявеният патриотизъм бе тъй беззаветен, радостта, че най-после Македония ще бъде освободена бе тъй чрезмерна и заради това омерзението в душата на българина бе тъй сатанинско против изменниците – „съюзници-разбойници“.

Малко им бяха придобивките, които благодарение на храбростта на българина спечелиха, та се нахвърлиха върху Македония и върху народа й, който бе се борил 35 години наред заради свободата си!
И до какви мерки не прибегнаха новите владетели, за да изкоренят всякаква възможна съпротива и да убедят – да измамят по-добре – света, че Македония в северната си част е сръбска, в южната – гръцка. И еднокръвни братя, които случайността бе разделила, станаха – единият сърбин, другият грък, а третият българин – според това в коя част на Македония ги свари Букурещкият договор!
Поробеният наново българин изтръпна, смая се. И се замисли как да се справи с новите натрапници – сатрапи – те не оставиха българска светиня непоругана, българска къща неразорена, неонещастливена.
Трябваше да се реагира. Но как? Страната, херметически затворена, пиле не можеше в нея отвън да прехвръкне. Но има ли народ без първи хора, без вождове? Македонският българин, особено, който прояви чудеса от храброст, възможно ли беше да бе се лишил окончателно от носители на своите вековни идеали?

Съпротивата проявявана по разни начини из разните краища на поробената страна още от първия ден на похитяването й от хора от разните среди на обществото, бе увенчана с подвига на лице, изхождащо от нежната половина на българския свят: Намери се жена, която извърши подвиг, който възгордя жената в церия свят въобще, който възвеличи духа на българина и срази похитителите на народната ни свобода – сърбите.
Светът има да се удивлява от храбростта на Мара Бунева.
Млада, смела, жизнерадостна, хубава, пълна с желание за живот, тя бе решила да посвети своя живот за отечеството си и бе готова да поеме всичките страдания, които обстоятелствата биха й наложили, само и само да изпълни своя обет.
За да се подготви достойно да изпълни великата мисия, която бе прегърнала с всичката страст и сила на цялото свое същество, Мара Бунева мина една обширна и разнообразна тренировка на спорт, на стрелба, на издръжливост и, когато се почувства готова да извърши подвига, замина за родната си страна. Предвидлива, съобразителна, каквато беше, тя успява да спечели доверието на властвуващите, които подозрителни в своят съвест, се бояха от сянката си и не даваха да се добере до тях несърбин.
Та едничък ли беше случаят за поука? Жика Лазич, министърът на вътрешните работи не бе ли застрелян в самия му кабинет в Белград? „Паница“-та не бе ли счупена от „Менче“- то в театъра във Виена?
Нахалството на сърбите с псувните, които не слизат от устата им, тяхното надменно и хулиганско държане пред всичко българско – пред цар и народ – не бе ли възмутило всичко? Те чувствуваха неприязънта на поробените, те виждаха и всичкото тяхно превъзходство, тяхната умереност, тяхната привързаност към семейство и род, тяхната почтеност – и заради това почти страняха от българското общество. Но Мара Бунева им се наложи.

За света остава необяснимо как не се разколеба нейният дух, как не се смути нейната душа, как не трепна нейната десница?
Жена феномен за времената на женска суета, в които живеем!
Как можа да опази тайната, която я занимаваше дълго време? Как не се откри пред някого тя, как поне на сън не се издаде! И никой не я разбра, никой не предугади мисълта, която занимаваше цялото й същество.
Енигма съща, тя удивляваше еднакво и българи и сърби, и мъже и жени – нещо свръхчовешко, невиждано, несрещано по земята-.
Не една македонска българка прояви своето безстрашие в борбата. Който желае да извлече заключението, че и в храбростта жената не отстъпва на мъжа, нека се взре в дела, който македонката взе в освободителните ни борби. Почти по-голямата част от куриерската работа на революционната организация в страната се извършваше от жени-куриерки. Жената взе наравно участие, еднаква отговорност с мъжа в борбата.
Не една жена се е борила с оръжие в ръка наравно с комитите.
Но куриерките, комитките са взимали колективно участие в борбата, а знае се- смъртта е по-сладка, когато се понесе дружно.
Какъв велик дух е бушувал в слабото, в нежното тяло на М. Б., за да се затвори в себе си, и да опази тайната, цялостна, свещена, без да й даде възможност да избухне някога тя от напрежение!
Само любов неземна, любов Божествена, любов свещена, само най-възвишен патриотизъм, най-беззаветна преданост към род и родина могат да сътворят чувството за най-върховна саможертва с пълно съзнание, с най-висша душевна гордост.
Нещо необикновено, нещо чудодейно, забележително, нечувано досега. И Прелич- кръволикът на невинна българска кръв. Прелич – българоубиецът, Прелич, който нарочно бе доведен от Белград, за да устрои унищожението на всичко видно българско, Прелич- страшилището, звярът, чудовището в човешка кожа, тъкмо когато с мили очи посрещаше своята незнайна душманка, отмъстителката за толкова извършени грехове против българския род, бе прострелян край Вардара в Скопие, а самата тя собственоръчно прекрати туптенето на героичното си сърце високо заявявайки пред Великия Трон, пред трона на сатрапа и пред цял свят „Българка съм и за българския народ умирам“.
Ударът, който Мара Бунева нанесе на сръбството бе поразяващ. Той съкруши окончателно надеждата на сърбите, че с Македония е вече свършено, както те се изразяваха наляво-надясно, и македонският въпрос наново избухна и засия пред цял свят.
Кой друг народ е дал героиня като Мара Бунева? Не беше ли това дух свещен, въплътен в нейното красиво тяло, отрекло се от себе си, от всякаква човешка суета!

И днес на лобното място на Мара скромен металически кръст сочи великото и дело, пред което и най-коравото сърце не може да не се трогне и пред което ежедневно поклоници със сведени глави падат на колена и превъзнасят великата слава на българската героиня, на отмъстителката за всичките злини, причинени от злите сърби, против българина, против винаги скромния българин – мирен, тих, християнин в истинския смисъл на думата, неламтящ за чуждото, несторващ зло никому.
Мара Бунева загина. Тялото й като всяко тяло се скри някъде в земята, макар и неизвестно къде, но все едно – „земля еси, въ земля отидеши“, както се казва в свещените книги, но духът й се всели във всяко българско сърце и ще съществува, и ще възвеличава българина во веки веков, докато свят светува, докато на света българин съществува.
Не ще бъде далече денят, в който на това лобно място ще се издигне паметник, величествен, каквото бе велико жертвоприношението на Мара Бунева, паметник, който ще напомня на поколенията свещената борба, която македонският българин е водил за своята свобода.
Някога великият германски поет и философ Гьоте в своя „Фауст“ бе казал великата истина „Свободата и живота заслужава само този, който е готов винаги да се бори за тях“. Тази усвоена от световната съвест максима кой друг народ я е прегърнал така горещо, както българският народ?

Ако българинът беше мечтал само за живота, па макар какъвто и да беше той, ако той бе се помирил с наложения му от превратностите на съдбата хомот, не би създавал всеки 3-4 десетилетия бунтове из всичките краища на своята земя, не би извършвал преселения от единия до другия й край, а неведнъж и вън от пределите на Балканския полуостров, не би издигал планини от кости, не би лял реки от кръв – не само „шуми Марица окървавена“, но още по-окървавен шуми и Вардар, Велека, Брегалница и Църна, шумят и Струма, Места и Бистрица, ав безбройните македонски езера, известни със своя чар цели векове са се оглеждали денем слънцето, нощем звездите и месецът, помрачени от червените пари на кръвта, която на потоци са леели най-достойните синове н а българската земя, и българинът би изгубил досега своята национална самостоятелност.

Храбър, просветен, толерантен, веротърпим, свободолюбив, мре за свободата си, но пази свободата и достойнствата на чуждите елементи – няма друга страна в света, в която чужденецът да се чувствува свободен, както в Отечеството си – всички тези достойнства на българина са правилно оценени от приятели и съюзници и затова днес той се радва, както никой друг на света на своята свобода, на своето обединение.