МненияВИЖ ВСИЧКИ

Проф. Пламен Павлов: Подвигът на населението на Батак е образец за българите като нация

15 май 2018 | 14:00

Снимка: Агенция "Фокус"

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с отбелязването на 142 години от Баташкото клане и днешния прочит на кървавите събития от 1876 г.

Фокус: Проф. Павлов, на 15 май почитаме паметта на хилядите изклани невинни българи, жени, деца и мъже в Батак през 1876 г. Потушаването на Априлското въстание се свързва със жестокости във всички въстанали области, но защо репресиите са толкова жестоки именно в Батак?
Проф. Пламен Павлов: Да преразказваме историята на Баташкото въстание и на Баташкото клане може би не е необходимо, тъй като това е широко известна част от историята ни. Но все пак нека да припомним, че Батак е едно много будно селище, което има своята много важна роля както в дърводобива, животновъдството, селскостопанското производство, така и в търговските връзки между Тракия, Беломорието и Македония. Специално подчертавам, че има връзка с Македония, защото това е един от маршрутите, по които македонските българи отпътуват към Тракия и обратно. Така че в това отношение селището надхвърля мащабите само на Западните Родопи. През 19 в. то вече е едно много будно селище с население, което има относително висок жизнен стандарт и интелигенция. Показателно е, че трима игумени на Рилския манастир са от Батак – включително Йосиф Строителя, включително Кирил, с който е бил близък Апостола на свободата Васил Левски. Именно при тези баташки игумени Рилският манастир се превръща и в общобългарска светиня – разбира се, това се дължи не само на тях, но все пак е много важно в една такава общност кой стои начело. А това са именно хора от Батак. И вече изследванията на колеги, които са се занимавали с района, показват, че населението на Батак има родствени връзки с хората от околните селища. Тоест, по време на масовите помюсюлманчвания, които настъпват в Западните Родопи, част от хората, които не са приели исляма и са се опълчили на насилствената политика на турските завоеватели, са намерили приют в това селище. Но роднинските връзки между хората от Батак и съседните български селища, населени с българи мохамедани, са добре известни. А вече самото въстание се дължи именно на тази будна интелигенция. Спори се дали Левски е посещавал Батак, но от много неща се вижда, че той явно има своите контакти с хората там. Това предполага и развитието на революционното движение в Батак и района. И неслучайно селището се превръща в един от духовните пунктове на Априлското въстание. Когато се подготвя това въстание, Петър Горанов, като представител на Батак, е на събранието в Оборище и там е решено Батак да бъде едно от тези укрепени селища, в които да дойдат хора и от съседните райони. И както виждаме и по време на самото въстание, в Батак имаме близо 1000 души, които са много добре въоръжени и организирани, с войвода в лицето на Горанов, с батальонни командири в лицето на синовете на Трендафил Керелов – местният старейшина и кмет и една от най-големите жертви на разправата с батачани.
Много се дразнят хората от Батак и с основание, че обикновено се говори за Баташкото клане, а не се казва почти нищо за Баташкото въстание. Това, разбира се, се дължи на западните кореспонденти и на първо място на Макгахан и въобще на анкетьорите, които посещават селищата, и на потреса им от това, което заварват там. Те виждат с очите си тези над 5 хиляди избити хора, окървавената църква, купищата трупове - това е описано много вълнуващо и от Иван Вазов в неговото известно стихотворение. И от там тръгва една представа, че става дума за избиване на население, което е напълно мирно и подложено на един съзнателен геноцид. Тази гледна точка би могла да създаде някакви противоречия, но на практика там има въстание и то много добре организирано и с много въоръжени хора. Проблемът на въстанието е, че Батак няма помощ от други селища, обкръжен е от многоброен башибозук и селските първенци - на първо място с Трендафил Керелов, влизат в преговори с Ахмед Ага, решава се да се разоръжат и да се намери мирно решение на конфликта. Това обаче не е спазено от турската страна и се достига до това ужасяващо клане, което беше най-кървавото събитие и в без това кървавото потушаване на Априлското въстание.
Фокус: Вие споменахте за чуждестранните кореспонденти в България и американският журналист Джанюариъс Макгахан, които в поредица от статии разкриват пред света истината за събитията по нашите земи от това време. Какви са действията на европейските сили, когато зверствата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават световно достояние?
Проф. Пламен Павлов: Те стават световно достояние, благодарение на самите българи. Искам специално да отбележа, че Историческият музей в Панагюрище и неговият директор – доц. Атанас Шопов, преди две години издадоха една много интересна и важна книга за това, което се случва веднага след въстанието в Пазарджишко – в Панагюрски революционен окръг, от днешна гледна точка. И там се вижда, че много голяма роля за оповестяването на тези ужаси и достигането им и до българското общество в останалите територии на нашето отечество, и до световното обществено мнение се дължи най-вече на Пловдивската митрополия и на нейния митрополит Панарет. И до голяма степен на епископ Гервасий Левкийски, който е наместник на митрополита, тъй като той отива в Цариград и не се връща. Основната част от писмата са до Екзархията и до екзарх Антим, написани от Гервасий Левкийски. За тази книга, която се нарича „Ужасите в Пловдивския и Пазарджишкия край след Априлското въстание“, голямата заслуга е на семейството на журналиста Свилен Мишляков, което е запазило една като по чудо оцеляла копирна книга на митрополията. Някога не е имало ксерокси и дори и индиго и затова на всички документи са им правени копия. Тази тетрадка по чудо оцелява и достига до нас и в нея се вижда, че именно Пловдивската митрополия и епископ Гервасий Левкийски алармират за тези чудовищни средства. И писмата вече стигат до западните консули, до западните кореспонденти и без да отричаме заслугите на Макгахан и на много други хора, но все пак виждаме, че има и български принос за излизането на историческата истина. Реакцията на западния демократичен свят е много бурна, а също така и на Русия и най-известните събития, които са коментирани в онези месеци и дни, са походът на четата на Христо Ботев с кораба Радецки и клането в Батак. И много други работи стигат до печата, но това създава най-силният ужас и води до масови митинги във Великобритания, Франция и да не говорим за Русия, Чехия, Германия. Ако кажем, че Батак е една от причините за освобождението на България, няма да сбъркаме. Наистина жертвата и нравствения подвиг на батачани прави много силно впечатление в тогавашния свят и не случайно остава и в нашата национална памет.
Една от спекулациите, които много често се прокарват в последните години и понякога дори в директен антибългарски дух, е, че българи колят българи. Вярно е, че една част от башибозуците са българи мюсюлмани и че те са насилствани от бейовете в Пазарджик и в Пловдив, но в тези групи участват и хора от много други места – и турци, и черкези. Така че да се използва подобна спекулация е повече от нечестно. Още повече, че в историята на всички народи има подобни случаи на братоубийство. Хубавото е, че днес патриотични организации като Дружба „Родина“ дават един нов тон на отношенията и прекрасната идея да се изгради един паметник на опрощението – т.е. да се загърби някогашното братоубийство, за да можем като българи да вървим напред в съвременния свят.
Фокус: В крайна сметка поема ли някой отговорност за тези действия и каква е съдбата на ръководителите на башибозука?
Проф. Пламен Павлов: Не само, че никой не поема отговорност, но дори те отначало са наградени, чак после получават минимални наказания. Такива случаи има в цялата история на потушаването на Априлското въстание. Но тук можем да кажем, че например един Иванчо Хаджипенчович, който е в състава на една правителствена комисия за самата Османска империя, и българите са недоволни от него и смятат, че не дава достатъчно гласност и се опитва да омаловажава случващото се. Но той носи една намерена от него мумифицирана детска ръчичка и заради това е уволнен от Държавния съвет на Османската империя. Така че виждаме, че дори и българите с консервативно мислене и склонни на конформизъм с османската власт са потресени. И специално този случаи с Иван Хаджипенчович е много показателен. Разбира се, османската власт се опитва всячески да омаловажава нещата. Същото е и със село Бояджик, област Ямбол, където също има клане, което е доста сходно с това в Батак – там хората празнуват 11 май, нападат ги башибозуци, те се въоръжават да се защитават, но селото е подложено на поголовно унищожение. Тези случаи на масови зверства продължават и по време на Руско-турската освободителна война. Достатъчно е да припомним клането в Стара Загора, което по броя на жертвите двукратно надхвърля това в Батак. Можем да дадем пример и с Любенова махала, със Сопот, с Карлово. И досега споменът за тези събития говори за геноцидната същност на самата Османска империя. Независимо от планираните реформи, от обещанията за конституция и от други какви ли не пропагандни трикове, на практика тя си остава една мракобесна сила. И опитите днес да бъде реабилитирана или както прави президентът Ердоган, да се представи за едва ли не стожер на цивилизацията, са крайно неверни. Османската империя има своята ислямска цивилизация, но виждаме, че нейната политика по отношение на обикновеното население, а да не говорим на иноверното, на християнското население продължава да бъде ужасяваща, продължава да бъде геноцидна даже и в 1876 г. – 20 години след поредното обявяване на реформи, на права, на свободи и т.н.
Фокус: Каква е оценката на историята за тези събития?
Проф. Пламен Павлов: Оценката е всенародна – тя не е само на историците, но и на цялото ни общество, на българската литература, на българското изкуство. Несъмнено подвигът на населението на Батак, организацията му по време на въстанието и неговото желязно поведение по време на потушаването на бунта и на тези ужасяващи кланета са образец за нас като нация. Батак за нас е образец на свято място – от най-светите места в нашата национална памет несъмнено е Батак. И опитите за пренаписване на историята, които преди години се опитаха да ни налагат отвън, са нелепи и бяха посрещнати с огромно обществено възмущение. И това не е нежелание за помирение или мирно съществуване на днешните народи на България и Турция, а е просто отстояване на историческата истина. Мисля, че Иван Вазов го е описал най-добре, но не по-малко въздействащо е и това описание на Батак, което дава Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. И за мен е непонятно защо в българското образование Записките на Захари Стоянов на практика отпаднаха от уроците по история и литература, а от тях се учеше именно Баташкото клане и събранието в Оборище. А Баташкото клане показва подвига на обикновените хора, на българина от средната класа – въобще на тогавашния патриотичен български народ, и тази голгота, която изживяват хората от Батак, а с тях и цяла България през кървавия май 1876 г. Събранието в Оборище пък показва, че там имаме истински народни представители, истински ангели. Там Захари Стоянов говори без ярост, без критика, без омерзение спрямо някои прояви в българския парламент след Освобождението. И още един път искам да призова, когато се правят програми и учебни пособия описанието на Баташката трагедия в никакъв случай да не отпада, тъй като това е текст, който за нас в някаква степен е сакрален и напълно вярно отразява настроенията на нашия народ по време на Априлското въстание – неговото желание за свобода и готовността му за саможертва в името на свободата.
Цветилена СИМЕОНОВА