МненияВИЖ ВСИЧКИ

Забравени страници от българската литература: "Боят на Галиполи", Кирил Христов

13 януари 2018 | 20:00

Снимка: Агенция „Фокус”

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Стихотворението „Боят на Галиполи“ е част от книгата „На нож!“ с нови песни и стихотворения. Книгата е издадена в София от Атанас Петров през 1913 г. В нея са поместени 31 стихотворения на българския поет, белетрист, драматург и преводач Кирил Христов. Той е роден на 23 юни 1875 г. в Стара Загора и умира на 7 ноември 1944 г. в София. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки” излиза през 1896 г. Издава стихосбирките „Трепети“ и „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза неговата четвърта поетична книга „На кръстопът“. През 1903 г. излиза стихосбирката „Избрани произведения“. В нейния предговор Иван Вазов го провъзгласява за най-талантливия млад поет. Кирил Христов е известен с това, че въвежда интимната лирика. Стихотворението му „Жени и вино! Вино и жени“ е сред най-популярните му творби. Превежда Надсон, Плешчеев, Едмон Ростан, Михаил Лермонтов, Александър Сергеевич Пушкин и други. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.

"Боят на Галиполи"
Навред дълбоко разорали,
до края ние сме опряли:
Галиполи – па мир!
Притиснат между две морета,
какво вятърът да върши смята? –
Почивайте таз нощ, момчета,
че утре – Бул- Хаир!*)

Но почна да се зазорява
и кораб турски се въстява.
Ха! Дръжте се сега…
След него втори, трети пуши …
Ей светна, пръв се топ отпуши
и яма – гроб за двайсет души –
изрови на брега.

И заехтяха пушкалата
откъм морето, и земята
възвира…Виж беда!
Ядрата гребове копаят
за тез, които чака раят;
А наште гледат и се таят
по срещните бъдра.

Де буря огнена не свърна,
къде ли гибел не наздърна –
от нийде гръм в отвът!
И след топ след топа татък млати,
и на зловещите гранати
под сянката що паплач прати
султанът див! Що свят!

Виж, почерняха бреговете…
И блъвват огън върховете
тъй пусти пред миг.
Дъжд от олово заплющява
по вражите глави тогава
и вихър – войнство налетява
врага със стръвен вик.
Едни потъват във вълните
ведно със ладии разбити;
безумни друг, в бяг
спасение напразно дирят:
гяури ги пресращат, спират
на нож, и трупове простират
по песъчливий бряг.

Строполят който им се мерне –
зебеци и манафи черни,
дошли Бог знай отде.
нарядко в корабите светни:
гранати пратили несметни,
замлъкват те, и скоро сетний
не чу се, ни видя.
И мушат нашите, додето
със жертви се покри полето,
със трупове без чет.
Па после – леш във ямите готови,
които турските топове
изринаха на вред.

И няколко деня то трая,
туй погребенье, и на края
не смогнаха те пак…
И карванът се по гарван трупа;
И звяр във своята ралупа
отмъкнаха кост и гризе, хрупа
тъй дълго в нощний мрак …

Ех, време! Скоро то ще мине,
ще минат дълъг ред години;
И, в слънчев ден, родът

На победителя забравен
ще крачи тука тих и бавен
на ралото по пътя славен –
по българския път.

Виж, палешник се в кости връзва,
виж, череп гнил се там показва…
И – що било е тук,
как би се българин корави,
как своя роден край прослави –
орачът вечер ще разправи
на своя зяпнал внук.