МненияВИЖ ВСИЧКИ

Проф. Пламен Павлов: Битката при село Ключ е най-тежкият психологически удар, който Василий Втори нанася на българското общество

29 юли 2014 | 17:00

Снимка: Агенция „Фокус"

По повод 1000 години от битката при село Ключ, Агенция „Фокус” разговаря с проф. Пламен Павлов, преподавател в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

Фокус: Днес се навършват 1000 години от битката при село Ключ – може ли да разкажете на читателите ни малко повече за нея?
проф. Пламен Павлов: Битката при село Ключ, което наистина е на 29 юли 1014 година, е едно от най-трагичните събития в българската история. Фактически става дума за най-тежкото поражение, понесено от армията на цар Самуил и въобще от армията на Първото българско царство в неговото няколковековно съществуване. Тя разбира се, не трябва да се изолира от цялата история на българо-византийския конфликт, който продължава повече от четири десетилетия. Тази перманентна война, която води Василий Втори Българоубиец срещу тогавашното българско царство е наричана още византийската епопея. Затова акад. Васил Гюзелев е много прав, че тази поредица от събития, от трагедии и толкова много реки от кръв е много по-справедливо да бъде наречена българската епопея. Така че ние си спомняме днес за българската епопея и за нейния най-тъжен акорд. Тази битка е резултат от една дълга война, която има своите етапи. След 1000 година нещата постепенно започват да се оформят като византийско надмощие. То се дължи на много по-голямата територия, на стопанския потенциал и на международните отношения тогава т.е. Византия постепенно придобива едно надмощие над българите. И цар Самуил като един опитен държавник и стратег го е виждал. Затова той се опитва да компенсира византийските удари с контра-удари, създаване на отбранителни линии и активни действия в други посоки за осигуряване на тила на армията. Той в никакъв случай не е политик без хоризонт. Напротив, той вижда явно много напред в бъдещето. Затова се стреми да удържи този момент, докато България събере потенциал за контра-настъпления. В никакъв случай Самуил не е някакъв герой от роман, който просто така ден за ден задвижва този конфликт. Затова той след 1000 година започва да изгражда отбранителни линии и фактически най-опасната посока за настъпление на византийците във вътрешността на държавата е точно клисурата при село Ключ. Там Самуил изгражда една отбранителна система в духа на прабългарите. Става дума за укрепена стена, която е не само дървено-землена преграда, но има и каменни укрепления. Тя е известна много отдавна, в нея влиза и т.нар. Самуилова крепост. Искам да кажа, че колегата д-р Георги Митрев от Пловдивския университет, който самият родом е от района на Беласица, преди 20 години публикува своите проучвания и те показват, че наистина Самуил следва тази традиционна българска стратегия за създаване на отбранителни линии. Действително византийските историци признават, че Василий Втори много пъти е атакувал тази линия без успех. Неговият пълководец обаче Никифор Ксифий успява да намери обход през високото било на Беласица и да нападне българите в гръб. Това всъщност води и до катастрофата при село Ключ. Според мен е трудно да се повярва, че Самуил като един опитен военоначалник със забележителна биография на пълководец е оставил българския тил без охрана. Вероятно според мен такава охрана е имало. Там е имало и достатъчно отбранителни точки в района на Беласица, но очевидно византийската маневра е успяла и това е довело до катастрофа за българската войска. Като казваме катастрофа, имаме предвид, че голямата част от армията попада в плен. Става дума за 15 000 души според някои византийски хронисти, а според други за 14 000, но във всеки случай става дума за многохилядно множество от български войници. Тези войници, както знаем, са ослепени в един по-късен момент от Василий Втори. Това е най-тежкият психологически удар, който той нанася и лично на Самуил, и на българското общество като цяло. Друга част от българската армия обаче успява да се изтегли и тук заслугата е на Гавраил Радомир, синът и престолонаследникът на Самуил. Вярно е, че Гавраил Радомир управлява само една година, свален е от своя братовчед Иван Владислав, убит е и т.н. Обаче Гавраил Радомир е наричан от византийските хронисти, че по мъжество и войнски дух бил много впечатляваща фигура, но отстъпвал по разум и далновидност на баща си. Тази оценка може би донякъде е вярна, но аз искам да припомня, че много от действията на Гавраил Радомир са действително блестящи. Той успява да изтегли част от армията и да спаси баща си. По-късно Гавраил Радомир успява да разгроми силите на Теофилакт Вотаниат. Той е бил личният приятел на императора и един от най-големите пълководци на империята. Именно вече Василий Втори като отмъщение за Теофилакт, ослепява войниците. Всъщност нещата са много по-дълбоки, Василий Втори е смятал, че след тази победа ще може да завладее България без особени усилия, обаче виждаме, че все пак значителна част от съпротивителните сили и на армията, и на обществото са били съхранени. Затова той преминава към един много човеконенавистен план да ослепи войниците, с което фактически нанася тежка психологическа рана на българското общество. Това води и до смъртта на Самуил на 6 октомври 1014 година. Когато вижда ослепените войници, получава инфаркт и след два дни умира. Самуил не е бил милостив човек. Средновековните хора са много сурови. Той е участвал в десетки битки, но виждаме, че при тази сцена на хилядите ослепени войници, неговата психика не издържа и той вероятно вследствие и на други болести, тъй като е бил на над 70-годишна възраст, си отива от този свят. Въпреки всичко обаче, 4 години още българската държава успява да се съпротивлява на византийската агресия. В резултат на успешното византийско настъпление, в историографията се е оформило едно мнение, че България постепенно е обречена на гибел. Един сръбски историк обаче, Тибор Живкович, преди няколко години показа, че това не е точно така. Той предатира похода на цар Самуил по адриатическото крайбрежие към 1009-1010 година. Това показва, че Самуил е можел да води големи военни операции само 4-5 години преди битката при село Ключ. От гледна точка на тези знания, можем да оценим тежестта на този удар и разбира се, да си спомним за великия цар Самуил като олицетворение на българската борба за Свободно българско царство и за отстояване на независимостта на България.
Фокус: С какво точно тази битка е важна за България по онова време?
проф. Пламен Павлов: Тя за съжаление обръща хода на нещата в полза на Византия, донякъде в необратим смисъл и въпреки всичко 4 години българската държава оказва съпротива, която в никакъв случай не е за пренебрегване. Нещо повече, в 1015-1016 година, българските сили нанасят и някои сериозни удари на Византийската империя. Тя е много тъжен знак за жестокостта на средновековните разбирания и за фанатизма на Василий Втори на всяка цена да унищожи България. Нещо, което не е донесло и особени ползи на самата Византия. Самите византийски съвременници, след завладяването на България от една страна се чувстват триумфално, но от друга страна обаче много скоро Византия става жертва на номадски нашествия от север на други тежки катаклизми, които по време на съседството с България са били непознати почти за Византия.
Фокус: Какво е посланието, което носи тази битка към българите?
проф. Пламен Павлов: Посланието към тогавашните и към днешните българи е едно и също, че става дума за отстояване на българската независимост и че е по-добре човек да има собствена държава, отколкото да бъде подчинен на чужди владетели и на чужда политическа система. Разбира се, към тогавашните българи посланието на тази битка е много трагично, тъй като в резултат на пленяването на войниците и на това масово ослепяване е прекършена волята на българите за ефикасна съпротива. Това личи и по поведението даже и на някои от най-близките хора на цар Самуил. Да речем, част от тези боляри, които са изключително верни в 1018 година вече са склонни да капитулират. Те са изморени, обезверени, отчаяни от събитията. Що се отнася до следващите поколения българи и до нас включително, най-точните са думите на един византийски писател от началото на 13-ти век, Йоан Ставракий, той казва: „онзи прочувствен ум, който и до днес е в устата на българите”. Това е казано така леко иронично, но тези събития са довели до една изключително силна историческа памет за Самуил и до твърдата убеденост, че независимостта на държавата трябва да се пази.
Фокус: Накрая само да обобщим – защо тази битка е от голямо значение за българската история?
проф. Пламен Павлов: Тя е най-трагичното събитие в хода на тази българска епопея. Дори и тази катастрофа не прекършва окончателно българската съпротива. Тя продължава още години наред, но тя все пак показва и неравенството на силите и е като един фокус на всички събития, настъпили още от руската агресия на Светослав Киевски в 968 година, византийската окупация на Източна България в 971 година, та чак до 1018 година - окончателното завладяване на България от Византия.
Люба АЛЕКСИЕВА