Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Aftonbladet (Швеция): Морализъм, съдизъм и склонност към лицемерие са в основата на американските санкции срещу бедните страни

08 април 2021 | 10:08

Стокхолм. „Изкуството на санкциите“ е заглавието на книгата на американския чиновник Ричард Невю, който наскоро се присъедини към екипа на Байдън и оформя американския курс към Иран. Книгата разказва основно за това как по указания на Обама той превръща иранците в бедняци, пише шведското издание Aftonbladet.

Според Невю през 2007 г. американските разузнавателни служби стигат до заключението, че Иран вече не притежава никакъв ядрен проект. Основната цел на Обама е била да потисне влиянието на тази сила в региона. В същото време ядрената заплаха изиграва важна роля в смисъл, че с нейна помощ САЩ успяват да убедят ЕС и азиатските вносители на петрол да се присъединят към санкциите.

Между 2012 и 2014 г. БВП на Иран в доларово изражение се срина с 30%. Иранската икономика дължи този срив на финансовата блокада и обезценяването на националната валута.

Книгата е замислена като практическо ръководство за „стратегия за точен, ефективен и методичен натиск върху уязвимите места и избягване на местата, които не са такива“. „В много отношения това напомня на ръководството за изтезания на ЦРУ от ерата на Буш“, отбелязва Aftonbladet.

Невю не се опитва да скрие, че целта на санкциите е да причини страдания, но той е „умен“ либерал и изобщо не е чудовище. „Причиняването на санкционни щети е чист садизъм, ако не върви ръка за ръка с очаквани потенциални резултати“, пише той.

Въпреки това в последния си анализ той много деликатно засяга темата за антируските санкции на САЩ и ЕС, наложени в светлината на анексията на Крим, като се има предвид фактът, че, налагайки тези санкции, Западът едва ли е очаквал, че Москва ще се откаже от полуострова. Санкциите на САЩ срещу газопровода „Северен поток 2” също могат да бъдат обобщени като пример за „чист садизъм” според класификацията на Невю.

„Желанието да се измъчват други народи в името на морала и човечността е удивително явление“, отбелязва Aftonbladet.

Речникът на съвременната либерална външна политика включва два типични израза: „хуманитарни“ бомбардировки/инвазии и „санкции“. И двата метода са коронните техники на евроамериканците, плодовете на които могат да се видят главно в по-южните страни.

Бомбардировките над Сърбия през 1999 г. бяха изключение. Нахлуванията в Афганистан, Ирак, Сирия, Сомалия и Либия отговарят на същото описание. Съществуват два вида санкции: такива, които удрят конкретни лица, институции и компании, и такива, които могат да нанесат вреди на целия народ и икономиката на страната.

В САЩ има списък на „специални“ лица, на които е забранено да правят какъвто и да е бизнес с американците, като в същото време активите им трябва да бъдат „замразени“. Този документ е с дължина 1536 страници и е допълнен от редица отделни списъци със същия фокус.

Санкциите, които засягат цели народи, всъщност са форма на икономическа война между големите богати държави срещу по-бедните, особено предвид това, че първите не рискуват нищо. Според Министерството на финансите на САЩ теподдържат 36 „активни програми за санкции“, 22 от които удрят различни страни.

Общият знаменател на „хуманитарните“ бомбардировки и нахлувания, както и санкциите, е самодоволното морализиране и разделянето на хората и държавите на добри и лоши, като бомбите и блокадите очевидно служат на силите на доброто. Представата, че те са водачите на избрания от Бога народ, е дълбоко вкоренена в съзнанието на американските политици. Да вземем само държавния секретар на Клинтън Мадлин Олбрайт, която някога наричаше САЩ „незаменима нация“.

Напълно възможно е политиката в духа на самодоволното морализиране да не е по-лоша от обичайната цинична реална политика. Случва се обаче така, че тя води до безгранично унищожение, резултатите от което могат да се видят в масовите гробове от Афганистан до Либия.

В действителност съществуването на морализаторската политика се дължи на явление, като лицемерието. Това включва например американския съюз с недемократичните арабски петролни монархии, които никога не са спазвали никакви човешки права. Но това, което остава незабелязано - и това, което доказват санкциите срещу конкретни страни - е бруталността на либералната външна политика, подчертава Aftonbladet.

„Санкциите срещу цели нации създават страдание, бедност и мизерия за цял народ в „заменимите“страни на Олбрайт. Настоящите (сега при Байдън) тотални санкции срещу икономиките на иранци, кубинци, севернокорейци и венецуелци изглеждат като опит за икономически геноцид. Целта е да се унищожи икономиката им“, отбелязва вестникът.

Това обаче рядко се постига напълно. Кубинците живеят под санкции от 60 години. Независимо от това, подобни мерки причиняват много чувствителни щети: разширяването на санкционния режим срещу Венецуела през 2017 г. доведе до увеличаване на смъртността, а през 2019-2020 г. БВП на страната падна с 60%.

Според настоящата политика на САЩ Сирия ще продължи да бъде купчина руини: никоя американска или чужда фирма няма да сключва каквито и да било договори за възстановяване в райони, контролирани от сирийското правителство. Що се отнася до ЕС, той се ограничи до въвеждане на забрана за участие във възстановяването на електропреносните мрежа.

Откъде идва този морализиращ садизъм? Един от източниците му вероятно е политическият фундаментализъм. Там, където обикновен човек вижда обикновени хора - деца, възрастни, старци, жени и мъже - подбудителите на санкции виждат карикатурни изображения на политически врагове, които, както обича да казва Байдън, „плащат цената“.

„Друг източник е религиозен възглед за хората, в рамките на който човечеството е разделено на две части: ние, избраният народ, и всички останали - грешници, неверници, еретици и заблудени. В протестантския фундаментализъм, от който сега черпят вдъхновение всички представители на сееврноатлантическата либерална външна политика, има садистична жилка. Измъчването на някого същото, като да го очистиш от греха. Много от днешните външнополитически политици приличат на епископ Вергерус от филма „Фани и Александър“ на Бергман“, заключава Aftonbladet.

Превод и редакция: Иван Христов