Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Le Monde: На кого му е притрябвала европейската дипломация?

19 февруари 2021 | 11:52

След катастрофалното посещение на Жозеп Борел в Москва на 5 февруари, Европейският съюз е изправен пред въпроса за изработване на политическа воля и обща стратегия спрямо Русия и Китай, пише авторитетното френско издание Le Monde в материал, представен без редакторска намеса.

През февруари 2020 г. върховният представител на ЕС за външните работи Жозеп Борел подчерта „спешната нужда“ да „намерим своето място в свят, в който политиката все повече носи отпечатъка на грубата сила“. Именно с нея бившият испански министър се сблъска на 5 февруари по време на пътуване до Москва, където ръководителят на руската дипломация Сергей Лавров се преврърна в нейното идеално въплъщение, открито му се подигра и отхвърли всякакъв диалог.

Борел смяташе, че е време ЕС да коригира своите схеми, за да „вижда света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде“. Следователно на споменатата среща той искаше да разбере по-добре настроението на домакините си и да протестира срещу съдбата, която се очакваше за Алексей Навални. Неговият план се провали и тласна европейския лагер към обичайната му позиция: единодушно осъждане и разделение относно това какви политически решения трябва да се приемат.

Франция осъжда позицията на Русия, но иска да запази „канала за диалог“. Германия осъжда, но не иска да се откаже от газопровода „Северен поток 2“. Гърция и Италия не искат да отидат твърде далеч, докато Полша иска да отиде ... по-нататък. Унгария от своя страна, пет дни след посещението на Борел, изпрати своя външен министър в Москва, където той дори не спомена Навални и подписа споразумение за доставката на ваксината „Спутник V“.

Отношенията с Русия зависят от лични, търговски, енергийни, а сега и от санитарни интереси, но те се влияят преди всичко от мнението за това какъв вид заплаха представлява (или не представлява) режимът на Путин.

Липса на възможности за действие

По този начин е трудно за европейския комисар, който на теория е въплъщение на „общата“ дипломация, да предложи нещо различно от консенсус по нови санкции, чийто принцип трябва да бъде одобрен на 22 февруари. Честно казано, това е единственият инструмент на европейския лагер, който все още не може да придобие идентичност на възгледите и способността да действа.

Защитавайки пътуването си до Москва, върховният представител заяви пред евродепутатите, че ще бъде много по-лесно за него да „издава съобщения за пресата от кабинета“.

Той също така подчерта, че 19 европейски министри са посетили Русия през последните две години. „Тоест, всички с изключение на върховния представител могат да отидат там? Какъв е смисълът тогава?“ - отбеляза той.

Отличен въпрос, който все още остава без отговор. Върховен представител - обикновен координатор, ръководител на тежка категория или малък телеграфен оператор, натоварен с разпространението на думата и ценностите на ЕС във всички части на света? Или очакваме това да бъде въплъщение на „стратегическата автономия“, „държавността“ и „суверенитета“, за които Европа говори в стремежа си да стане по-устойчив и убедителен?

Повечето служители, интервюирани след посещението на Борел в Москва, казват, че ролята на върховния представител е от решаващо значение, но те не могат да кажат как предполагаемата политическа воля на длъжността му да се превъплати в политическа визия, след като Русия, Китай и Доналд Тръмп предизвикат световния ред. Освен това държавите-членки на ЕС отдават предпочитание на собствените си интереси: те говорят за ценности, но в действителност вярват, че двустранните отношения с ключови глобални играчи са по-важни.

Идеите за „груба сила“ и „език на властта“ несъмнено си проправят път в ЕС, но твърде бавно, за да вдъхнат доверие в отношенията със събеседници, които харесват различията в европейския лагер.

Следвоенно обединение

Отслабването на първоначалната идея за кооперативна постнационална Европа е друго обяснение за слабостите на общата дипломация. Европа на бащите-основатели, „беззащитната дъщеря на безпокойството, която се стреми да се дистанцира от миналото“, както пише Тони Джуд в известната си работа „След войната“, трябваше да обедини сили, за да изтрие от паметта унизителното двойно поражение: тя не можеше да се освободи от нацизма и нямаше да може да сдържа комунизма без Съединените щати.

Следователно, както вярваха пионерите на общоевропейския проект, тя трябваше да се обедини, за да предотврати повторение на ужасното минало и да повлияе на съдбата на света в разгара на Студената война. Този спомен постепенно избледнява на фона на разпадането на съветската империя и оттеглянето на Америка.

В резултат изглеждаше, че „европейският модел“ ще се утвърди. Разширена и просперираща Европа стана фаворит и усети, че пробива нова позиция в Лисабон през 2007 г. Тази стъпка трябваше да й позволи да играе при равни условия с „гигантите“ на дипломатическата сцена.

Именно в тази епоха беше стартирана „общата политика за сигурност и отбрана“ с превантивни и мирни оперативни способности за укрепване на националната сигурност. Сформирана е и Европейската служба за външна дейност и е създаден постът на върховен представител, поверен (по ирония на съдбата, нали?) на Катрин Аштън от Обединеното кралство. Тя беше заменена от италианката Федерика Могерини и накрая Жозеп Борел.

Ще успее ли да постигне по-впечатляващи резултати? Във всеки случай той изглежда е наясно с факта, който историкът Никол Гнесото изрази през 2018 г., подчертавайки, че желанието на Европа да промени света около нас се е обърнало срещу нея: „Днес този външен свят ни дестабилизира и променя по възможно най-лошия начин“.

Превод и редакция: Иван Христов