Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Le Monde: Коронавирусът и възходът на хищническата дипломация

13 май 2020 | 12:15

Париж. На фона на санитарната криза се появи нов и рискован спорт. Много експерти говорят за силните и слабите страни на демокрациите и авторитарните режими в борбата срещу Covid-19. А след няколко седмици може да започнат да говорят обратното. В началото на епидемията се твърдеше, че опорите на китайската власт се клатят под тежестта на собствените й лъжи. След това дойдоха обратните уверения, тъй като Пекин стана благодетел и ключов производител в ситуацията с европейското търсене на маски. Хората започнаха да се оплакват от нашата зависимост и мудността на Брюксел. И сега гневът срещу Китай започна да расте, пише френското издание Le Monde в материал, представен без редакторска намеса.

Тези безкрайни спорове, разбира се, представляват значителен интерес, но не бива да отвличат вниманието от друг феномен, започнал преди кризата и сега придобил невиждани мащаби. Става въпрос за възхода на хищническата дипломация. Ето как човек може да характеризира смесицата от поведение на велики сили: жестокост, външна и вътрешна пропаганда, егоизъм и отхвърляне на компромисите, постигнати в многостранна среда.

Няма да разкрасяваме наследеният от Втората световна война международен ред. Непрозрачността и раздробеността на институциите, напрежението между концепциите за международното право и националния суверенитет, парализата на Съвета за сигурност – всичко това се набива на очи от много години. Продължителната катастрофа в Сирия се превърна в най-яркия пример за това. Както и да е, това, което сега се очертава пред очите ни, не изглежда като временно явление. Самите САЩ, бивш пазител на този ред, който сега го погребва, дават лош пример.

За администрацията на Тръмп е свойствено несравнимо презрение към многостранните формати. Работата й се опира до търсене на изкупителни жертви, от Близкоизточната служба на ООН за помощ на палестинските бежанци до Световната здравна организация и европейските съюзници в НАТО. Тя не смята себе си обвързана с изявленията на предишни администрации и принципа на приемственост на държавата, както се вижда от излизането от ядрена сделка с Иран и климатично споразумение с цел да ликвидира наследството на Обама.

Зоните на влияние на Пекин

Тъй като бившият страж на системата сега се държи по напълно безскрупулен начин, общите правила се рушат и властта се проявява в думи и дела. Русия, Китай и Турция сега използват подобни методи за PR (макар и с много съмнителна ефективност) в допълнение към военните възможности, които играят решаваща роля повече от всякога. Всяка държава, разбира се, има свои собствени характеристики, но се проявяват общи черти. Демонстрирайки национализъм, презрение към историческата истина и параноя, тези държави преследват опозицията и поставят под въпрос работата на критичните журналисти. Те пускат в ход своите информационни лостове (телевизионни канали, информационни агенции, страници в социалните мрежи) в опит не само да разкрасят действията си, но и да изобличат западните правителства, представители на конкурентния модел, за който те твърдят, че е изхабен. Понякога такава нечестна работа се предприема и от дипломати.

Този антагонизъм под прикритието на работните методи е ясно видим в китайската диктатура. През последните десетилетия страната се съсредоточи върху своето изключително икономическо развитие. Китай отдава голямо значение на концепцията за суверенитет и не признава намеса във вътрешните си работи. Той не се опита да изнесе своя модел на развитие, но искаше да създаде зависимост от себе си по отношение на инвестициите и индустриалното производство. В резултат Европа се превърна в зона на влияние на Пекин, подобно на Африка. Ето защо през следващите години за ЕС ще бъде жизненоважно да се откъсне от хватката на тази зависимост в областите, където цари идеологията на чистата либерална конкуренция.

Доктрината на Си Дзинпин явно се усъвършенства в рамките на настоящата санитарна криза. Пекин влиза в конфронтационен модел и преминава от отбрана (на фона на обвиненията в лъжи за Ухан и историите за проявление на ксенофобия спрямо собствените малцинства) към настъпление. Пример за тези промени беше анонимната публикация в интернет на китайското посолство в Париж, след което нейният ръководител беше извикан във френското външно министерство за обяснения. Между другото, подобни действия приличат на страницата в „Туитър“ на руското посолство в Лондон, която стана известна с провокациите след химическата атака срещу Скрипалите в Солсбъри през 2018 година.

Същото се наблюдава и от Турция. На 21 април нейното външно министерство издаде остро прессъобщение след интервю с френския външен министър Жан-Ив Льо Дриан в "Монд". Ръководителят на френската дипломация подчерта, че военните операции на Турция противоречат на членството й в НАТО. В отговор Анкара го обвини, че се опитва да „скрие отчаяното положение, в което се намира Франция“. Турските медии на свой ред публикуваха апокалиптични статии за френските предградия, които горят като сено. В същия ден Еманюел Макрон проведе много по-спокоен разговор с Реджеп Тайип Ердоган. В съвременния свят, където вече не можеш да разчиташ напълно на някого, не бива да прекъсваш отношенията с никоя от силите. Провокациите и напрежението стават шумът, с който човек трябва да се научи да живее, запазвайки достойнството си.

Отношения основани на сила

В тази токсична международна система на президента на Франция все пак може да се признае такава заслуга: той все още се опитва да реанимира международната система, въпреки стесняващото се поле за маневриране. От самото начало на санитарната криза Макрон спазваше европейската рамка и необходимостта да координира стъпките, за да не бъде упрекван отново в едноличност. Тогава той направи всичко възможно да проведе среща на Г-7 и Г-20 и преди всичко на петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Засега безуспешно.

Сътрудничеството между държавите изглежда естествена необходимост на фона на пандемията. Независимо от това, реализацията на тази идея се сблъсква с друга логика в днешния разделен свят. За европейците не би било много умно да приемат чужди на тях методи за самоизразяване, тъй като те винаги ще бъдат изоставащи в гонката на ексцесите. Освен това заявленията за вяра във международната система са недостатъчни, а хартиените осъждания и изказване на съжаление окончателно губят влияние: време е да приемем отношенията, основани на силата.

Докато европейците внимателно претеглят всяка запетая, други се хвърлят напред с извадена сабя, клеветят, играят си на амнезия и не се страхуват от противоречия в своите действия. ЕС се е изхабил в политически план, ако не се броят плановете за финансово спасение. Как можеш да претендираш за статута на образец на демокрация, ако позволяваш на две страни-челнки – Унгария и Полша, да я тъпчат с краката си и при това да получават средства от Брюксел? Несъмнено, борбата с Covid-19 е приоритет, но това не може да служи като оправдание за деградацията на душата.

Превод и редакция: Иван Христов