Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Washington Examiner: Смъртта на Сюлеймани съвпада с желанието на Тръмп за бавно и методично изтегляне от Близкия Изток

13 януари 2020 | 12:45

Вашингтон. Има различни видове отстъпление. Можеш да бягаш, отчаян и победен, както САЩ от Виетнам през 1975 г., или можеш да се изтеглиш бавно, стреляйки по врага си докато се измъкваш. Иранските лидери разчитаха, че САЩ ще се окажат в първат ситуация, коментира американското консервативно издание Washington Examiner, в материал, представящ позицията на авторите му, с която Агенция „Фокус“ не се ангажира.

Техеран видя начина, по който Вашингтон изведнъж изостави своите кюрдски съюзници в Сирия. Те следяха процедурата по импийчмънт на президента на САЩ Доналд Тръмп. Те следяха изявленията на Тръмп, в които той постоянно говореше за това как желае да избегне война в Близкия Изток. И затова станаха дръзки, и насърчаваха атаки срещу американската инфраструктура в региона. В умишлен опит да се повтори обсадата на американското посолство в Техеран преди четири десетилетия, те инициираха атаката срещу дипломатическата мисия на страната в Багдад.

За тяхна изненада, САЩ нанесоха ответен удар – незабавен, прецизен и смъртоносен. Генерал Касем Сюлеймани се превърна в най-високопоставения вражески военнослужещ, ликвидиран от американски ракети от смъртта на адмирал Исороку Ямамото, който беше убит в своя самолет през 1943 г., на път да инспектира войските си.

Ако командващият офицер на вражеска сила не е легитимна военна цел, то нищо не може да се окачестви като такава.

Тъжен и съвършено предзказуем беше факта, че спорът за това дали за ударите е имало легитимна причина започна по партийни предпочитания, както винаги се случва (републиканците на Тръмп подкрепят ударите, опозицията в лицето на Демократическата партия смята, че те не са били необходими). Но независимо дали Сюлеймани е заслужил или не участта си от правна гледна точка, трудно е да се отрече че той си получи заслуженото от морална такава.

Но какви са стратегическите последици? Дали убийството на Сюлеймани беше, както екзекуцията на херцога на Енинген през 1804 г. (Луи Антоа, екзекутиран за предполагаем заговор срещу Наполеон Бонапарт), „по-лошо от престъпление, груба грешка“?

Отговорът на този въпрос зависи от това дали смятате, че ролята на присъствието на войски на САЩ в Близкия Изток е съществена. Ако да, тогава може да си помислите, не без причина, че смъртта на Сюлеймани ще подсили силните религиозни водачи в страната. Иранските амбиции за регионална хегемония винаги са се сблъсквали с реалността, че страната нито е арабска, нито сунитска. Дори по-ограничените амбиции на иранските лидери да се преставят като закрилници и борци за всички шиитски общества в региона – в Ливан, Сирия, Ирак или Йемен, противоречат на множество етнически и лингвистични фактори.

Иранските шиити считат себе си за истинските лидери на своето религиозно общество. Кербала, където внуците на пророка Мохамед Хюсеин и Хасан са били убити през 680 г. – ключов момент за шиитите – се намира в Ирак. Там се намира и град Наджаф, където е погребан Имам Али, чиито последователи са считани за първите шиити. При това много арабски шиити считат иранците – персийци, за късно присъединили се към религията зороастрийци.

Религиозните лидер ина Иран губят позициите си, дори у дома. Честите улични протести продължават в Ирак срещу подкрепяното от Техеран правителство и паравоенните организации, които действат в страната, като в тях участват и множество млади шиити. Нещо подобно се случва и в самия Иран. Там студенти и дисиденти продължават да провеждат улични демонстрации, докато иранската икономика се свива.

Изведнъж обаче всичко това престана. Иранците реагираха така, както всеки народ винаги реагира при външна атака – като се събраха и се обединиха около режима си. Нещо повече, смъртта на Сюлеймани беше, в очите на много от неговите поддръжници шиити, мъченичество. Саможертвата има особена важност за тях. Те почитат Хюсеин като „принца на мъчениците“, и неговата саможертва за тях е вечна.

Трудно е да видим много стратегически позитиви. Дори Саудитска Арабия, която Тръмп очевидно вижда като свой ключов регионален съюзник, едва ли можеше по повече начини да подчертае, че не е имала нищо общо с убийството на Сюлеймани.

От гледна точка на нуждата от това американското влияние в региона да се запази, смъртта на Сюлеймани е провал. Страните от региона обърнаха гръб на Вашингтон и изразиха симпатиите си спрямо Техеран.

Но какво ще се случи ако Тръмп е сериозен и вече не се интересува от влиянието на САЩ в Близкия Изток? Ако той е решил, че след като САЩ се превърнат в най-големият производител на преработен петрол в света, стратегическите причини страната му да остане в региона вече са остарели? Какво ще се случи ако той е сериозен в намеренията си да изтегли войските си от региона – бавно и методично, със сигурност, но достатъчно бързо, и практично? Ами ако Тръмп просто иска да даде ясно да се разбере, че всяко действие, насочено срещу САЩ ще бъде посрещнато с ужасна и непропорционална реакция?

Ако това е била целта му, тогава операцията беше успех. Той винаги е твърдял, че поддръжката на чуждестранните сили на страната е ненужно харчене на пари. Неговата задача, в такъв случай, е да намали тези харчове, без да създава вакуум след себе си. Как да се постигне това най-лесно? Като ясно се даде сигнал, че ще има последици за всички лидери на паравоенни формирования. Може би това не е толкова лош подход.