Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Foreign Policy: Близкият изток е по-стабилен, когато САЩ стоят далеч от него

09 януари 2020 | 12:10

Една от мантрите във външната политика на САЩ в последното десетилетие и дори повече, е, че без Вашингтон Близкият изток би изпаднал в хаос. Или още по-лошо, Иран ще възкреси Персийската империя и ще погълне целия регион.

И все пак, когато президентът на САЩ Доналд Тръмп реши да не води война с Иран след поредица от нападения срещу Саудитска Арабия миналата година и заяви намеренията си да изтегли войските от региона, не настъпи хаос и никой не бе превзет. По-скоро възникна зараждащата се регионална дипломация - особено сред Иран, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства - и деескалация на напрежението. Картите бяха пренаредени отново през януари, когато Тръмп разпореди ликвидирането на генерал Касем Сюлеймани, една от най-важните военни фигури в Иран. С любезното съдействие на Тръмп, регионът отново се насочва към конфликт и заченките на дипломатически напредък, постигнати през предходните месеци, просто се изпариха.

Според редакцията на американското списание Foreign Policy е време Вашингтон да отговори на един важен въпрос, който отдавна избягва: дали военното господство на Америка в Близкия изток не пречи ли на регионалните участници мирно да разрешават конфликтите сами? И в крайна сметка не ли тя по-скоро пречка за стабилността, отколкото гарант за нея?

След съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. президентът на САЩ Джими Картър провъзгласи нова доктрина: „Опитът на всяка външна сила да овладее региона на Персийския залив“, заяви той, „ще се счита за атака срещу жизнените интереси на САЩ и подобно нападение ще бъде отблъснато с всякакви необходими средства, включително военна сила“. В контекста на Студената война, СССР бе основната външна сила, за която Картър се тревожеше – и опасността тя да получи контрол над енергийните ресурси. Ето защо регионът имаше стратегическа логика.
Но с течение на времето тази логика се промени. През 80-те години президентът на САЩ Роналд Рейгън разшири доктрината, за да включи и заплахите за нефтените потоци. Тъй като геополитическият контекст се промени още повече, следващите президенти откриваха още повече начини да оправдаят нарастващото военно присъствие на Америка в Близкия изток. Това, което започна като политика за предотвратяване на установяването на хегемония над богатите на петрол води в Персийския залив, се превърна в политика на отстояване на американската хегемония в региона с цел „спасяването му".

Докато съюзниците на САЩ нямат способност или компетентност да гарантират сигурността в региона, Вашингтон няма да има друг избор, освен да поеме тази отговорност. Това бе основната мисъл в умовете на Вашингтон. Президентът на САЩ Джордж Буш беше категоричен за това; без увеличаване на броя на американските войски в Ирак, твърдеше той, ще има хаос в региона. Разбира се, по ирония на съдбата, инвазията му в Ирак беше единственото най-дестабилизиращо събитие в Близкия изток през последните десетилетия.

Учени като Хал Брандс, Стивън Кук и Кенет Полак написаха, че одобряват доктрината на Картър и нейното продължение. „САЩ установиха и подкрепиха основните правила за поведение в региона: те ще предприемат усилия да попречат на свободното движение на петрол чрез сила; поддържат свободата на навигация; изискват регионалните власти да се откажат от своите претенции към други държави или ще бъдат изправени пред сериозни последици; и допринасят за предотвратяване на разпространението на оръжия за масово унищожение".

Това описание е достатъчно точно (въпреки че последното правило никога не е било в сила за Израел), но историята показва също как политиката е прикривала дестабилизиращото поведение на някои от американските съюзници.

Това е пропуск в статии на медии като Bloomberg, която твърди, че „постамериканският Близък изток няма да бъде стабилен и мирен. Ще бъде още по-гнусно и по-бурно място, отколкото днес“. (Става въпрос за ситуацията след убийството на Джалал Хашоги). А по думите на американския сенатор Линдзи Греъм, „ако не бяха САЩ, в Саудитска Арабия щяха да говорят на фарси след около седмица".

Всичко това ако не друго, показва, че защитата на САЩ на саудитския режим даде възможност за неговото популяризиране и за отприщването на дестабилизиращи дейности в региона, което от своя страна предизвика по-нататъшен отговор на Иран.

Твърденията за основната роля на САЩ в Близкия изток, колкото и често да се повтарят, не отговарят на истината. Иран, опустошен от санкции, корупция и икономическо лошо управление, не е близо до установяване на хегемония в региона. Саудитска Арабия харчи над пет пъти повече за своите военни, отколкото Иран; целият Съвет за сътрудничество в Персийския залив (Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Бахрейн, Оман и ОАЕ) превъзхожда Иран. Междувременно, Иран все още няма ядрени оръжия, но Израел има програма за създаването на такива. И за разлика от Техеран, в Тел Авив международната общност не извършва скритни проверки. Иран може би е съумял да се възползва от прекомерното разширяване и неправилните стъпки на САЩ през последните няколко десетилетия, но установяването на хегемония в региона е съвсем различен въпрос.

Освен това Близкият изток не изпадна в по-дълбок хаос в резултат на по-ранния отказ на Тръмп да влезе в конфронтация с Иран след атаките срещу саудитските петролни съоръжения през септември 2019 г. Критиците определиха решението на президента като изоставяне на доктрината на Картър и предупредиха, че това може дори да подтикне Саудитска Арабия към разработването на собствено ядрено оръжие.

Вместо това, признавайки, че американските военни вече не са на тяхно разположение, Саудитска Арабия и ОАЕ започнаха да прилагат дипломатическите опции, които винаги са им били на разположение. От своя страна Саудитска Арабия засили директните преговори с бунтовниците в Йемен като начин за облекчаване на напрежението с техния враг Иран. Нивото на насилие от двете страни намаля и бяха освободени повече от 100 военнопленници. През ноември пратеникът на Организацията на обединените нации в Йемен, Мартин Грифитс, отчете 80-процентно намаляване на броя въздушните удари, нанасяни от Саудитска Арабия.

Рияд също реши да отслаби напрежението с Катар. Възстановени бяха някои спортни събития между двете държави.

Техеран от своя страна приветства възможното саудитско-катарско размразяване и според The New York Times дори има мирен план, основан на взаимно обещание на Техеран и Рияд за ненападение.

Още по-силна промяна настъпи в Абу Даби. През юли ОАЕ започна да изтегля войски от Йемен. Същия месец тя участва в преки разговори с Техеран за обсъждане на морската сигурност. Те дори предоставиха 700 милиона долара на Иран в противоречие със стратегията за максимален натиск на администрацията на Тръмп.

Някои от тези мерки може би са били по-скоро тактически, отколкото стратегически. Саудитска Арабия може да намали напрежението с Катар и шиитите, за да се ориентира по-добре в конфронтацията с Техеран по пътя или да компенсира международното осъждане на убийството на Хашоги, нарушенията на човешките права у дома и бруталните тактики в Йемен. ОАЕ също може би почувства, че е оправдано тактическото намаляване на напрежението.

Въпреки това, тъй като САЩ изглеждаха готови да отстъпят от региона, предишните им съюзници отдадоха предпочитание на дипломацията. Саудитите и емиратите просто нямаха друг избор, освен да прекратят част от безразсъдството си, защото вече не можеха да действат под закрилата на САЩ. Ако стабилността в Близкия изток е основната цел на Америка, то Вашингтон би трябвало да приветства, а не да осъжда тези развития. След убийството на Сюлеймани обаче уравнението може да се промени още веднъж.

По думите на иракския министър-председател Адил Абдул Махди, Сюлеймани е бил в Ирак, за да му предаде отговора на Техеран на съобщение от Рияд за намаляване на регионалното напрежение, вероятно като част от подновения интерес към дипломацията. Според него иракчаните посредничат между двамата съперници, инициатива, която сега е поставена под въпрос.

Иран може много добре да заключи, правилно или погрешно, че Саудитска Арабия и ОАЕ са в заговор с Вашингтон за убийството на Сюлеймани и в резултат не само да прекратят дипломацията, но също така да насочат срещу Рияд и Абу Даби част от отмъщението си за смъртта на Сюлеймани. Изглежда, това е още един случай, в който дейностите на САЩ в региона донесоха повече сътресения, отколкото стабилност.

Но за да сме обективни - няма гаранция, че скорошните дипломатически усилия биха били успешни. Все пак е забележително, че дипломацията дори не бе на преден план, докато Вашингтон ясно демонстрираше нежеланието си да се забърка във война между Саудитска Арабия и Иран. И като се върне в региона в демонстрация на военна сила, Тръмп може отново да обезсърчи съюзниците на САЩ да вземат на сериозно дипломацията. Те дори могат да изтълкуват убийството на Сюлеймани като своеобразен лиценз за възобновяване на безразсъдството им - дейности като предполагаемото отвличане на ливанския премиер и разпореждане за разчленяването на тялото на Хашоги; Саудитска Арабия и ОАЕ да налагат блокада на Катар; и по-нататъшната дестабилизация на Либия, Сирия, Ливан, Судан и Йемен.

Както в миналото, с други думи, изглежда, че тласкането на Близкия изток към хаоса е по-вероятно със САЩ, отколкото без него.

Превод и редакция: Тереза Герова