Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

„Вечерне новости“ (Сърбия): Има ли капитализъм в Сърбия?

06 януари 2020 | 11:09

Белград. „Когато се впуснахме в постюгославската авантюра, целта беше да влезнем в общността на либералната демокрация и западния свободен пазар и да спечелим за награда западния начин на живот. Четвърт век по-късно, колкото измина от началото на прехода, е пределно ясно, че нито едно от тези големи обещания не е изпълнено“, пише белградският ежедневник „Вечерне новости“ в материал, представен без редакторска намеса.

Струваше ли ви се някога странно, че "преди прехода" всички - от децата от началното училище до надзирателя на затвора, капитана на футболния отбор, президента на държавата – и всички други, знаеха, че живеем в „социалистическо общество“, а след това дори PR-ите на правителствата и партиите никога не дефинират обществото, в което се намираме? Това напредък ли е? И защо ние, или онези, които „внедряват“ системата, която определя живота ни, не се погрижиха тя да получи името си?

Неизпълнено обещание
Когато се впуснахме в постюгославската авантюра, целта беше да влезнем в общността на либералната демокрация и западния свободен пазар и да спечелим за награда западния начин на живот. Трябваше да скочим в „края на историята“, както обещаваха вашингтонгските либерални интелектуалци.

Четвърт век по-късно, колкото изминаха от началото на прехода, осъзнавате, че нито едно от големите обещания не е изпълнено. Сигурно е само, че такова сръбско общество е организирано в разрез с всички правила на добрия исторически опит и успешната цивилизационна логика. Освен ако не се откажем да го наричаме сръбско. И да признаем, че е колониално.

Два термина бяха използвани, за да обясним къде се намираме: а) демокрация - която обещаваше, че народът ще контролира властта и б) свобода - че ще можем да правим толкова пари на свободния пазар, колкото всички народи на западната „хищническа цивилизация“, защото е добре известно, че ние, сърбите, сме трудолюбиви и добри работници. От гледна точка на реалността, в която се оказахме, това е по-безсрамна лъжа, отколкото на учителя в детската градина, когато обещава на децата, че ще отпразнуват осемнадесетия си рожден ден на Луната.

Управляващият елит

Сега можем да обърнем поглед към детайлите – коя е управляващата класа в това общество и как тя играе ролята си. я. Кой взема решенията тук и определя „политически дневен ред“? И от какъв властен елит идва тази класа?

Припомняйки известния документален филм отпреди петнадесет години „Американската управляваща класа“, който „изследва най-голямата табу тема: класа, власт и привилегии в нормална демократична република“ и установява, че има „кръгове от богати и могъщи семейства, управляващи банки, бизнеси и правителството и контролиращи общо взето всичко в Америка“, сега можем да добавим, че те контролират всичко и в Сърбия. Или по-точно - всичко, което ги интересува.

Последствие е нашата чудесна способност да разберем как руснаците не трябва да влияят на демократичните избори за американски президент, но в същото време не виждаме никаква опасност за „управлението на народа“ в Сърбия, когато американският посланик публично казва кого „Америка би искала да види“ начело на сръбската държава, или когато „Фрийдъм хаус“ – неправителствена организация, финансирана от американското правителство – оценява, че най-важната мярка за развитието на демокрацията е отношението към „зловредното влияние на Русия“ или „неприемливите китайски инвестиции“, или когато „Репортери без граници“ или всеки чиновник от Държавния департамент измерват обективността на нашите медии от съобщенията им за Хагския трибунал. Изглежда така, сякаш член на банда за грабежи е съзаклятничил с банковата охрана при предаване на трезора. Но това е основната характеристика на новата ни система, която сме свикнали да приемаме като нормалност.

Свободният пазар тук е, че сръбската държава продава най-голямата телекомуникационна мрежа на норвежката държава, като МВФ (Международният валутен фонд) признава това за успешна „приватизация“. Или е ваше задължение да ликвидирате всички ваши бизнеси, които са били подкрепени от държавата по някакъв начин, но същата тази държава е свободна да подкрепя по какъвто и да е начин торинския фиат или някой южнокорейски производител на кабели - дотолкова, доколкото държавата плаща и заплатите на работниците, които бачкат за капиталиста. Не, няма да намерите такова нещо и във филмите на Чаплин за капитализма.

И каква е управляващата класа, която е инсталирана в Сърбия? Механизъм за предаване!

„Не не значи не“

Повечето от тези „избрани“ представители нямат възражения срещу западните намеси, напротив, оценките им се вземат за основа за решаването на проблемите в страната. Когато нашият президент беше премиер, той каза, че на заседанията, които е председателствал, преди края на сесията някои членове на най-висшата изпълнителна власт на Сърбия докладват на посолството (ясно е на кое) какво е решено. Прилагането на тези „демократични“ модели на поведение започна още по времето на разпадането на бившата държава, когато някои от най-високо позиционираните генерали на срещи, решаващи съдбата на страната, постоянно държаха лула в ръка за добър прием там.

След тези първоначални стъпки с лула към „демократизация“, процесът се забави и се наложи НАТО да се намеси. Днес надзорните органи на НАТО седят в щаба на сръбската армия. Въпреки категоричното отхвърляне от страна на сръбския народ на „предложението, което не може да бъде отхвърлено“, НАТО, като демократична структура par excellence, знае, че „не“ в системата, която те пробутват за демокрация, „не не означава не“.

Това дойде в резултат от нашата „преходна борба“. Да можем да слушаме безропотно „свободния свят“. Е, в действителност, НАТО е просто слуга. За да се осигури безпроблемното функциониране на „потребителската цивилизация“.
Пазарувай или си стой вкъщи

Ние, за съжаление, все още не разбираме какъв е смисълът от нашето съществуване. На въпросът „какво иска съвременното общество, погълнато от капиталистическото чудовище“, един от най-значимите мислители на Франция Ален Бадю отговаря: „То иска две неща: да купува продукти на пазара, ако може, и да си седи мирно, ако не може да го направи“. Правилото е универсално. Има все по-малко от нас, които могат да си купят и затова „за тези две неща ние не трябва да имаме идея за справедливост, да нямаме идея за различно бъдеще, да нямаме никакво свободно мислене“. Но „всяко истинско мнение е безплатно“, напомня Бадю на чудовището, което „брои само това, което има цена. "

Така че, от нас логично се очаква да „нямаме мнение, да нямаме никаква идея. Тогава можем само да се подчиним на света, който ни казва: „Харчи, ако имаш средства за това, и ако нямаш, затвори се и изчезни“. Така че можем да водим живот, който е напълно дезориентиран и повтарящ се, защото няма идея, която да работи като компас“.

Бунтове на народите

Но колко време може да мине така, а човекът да остане човек?

Защото когато хората от елита не плащат за безплатните мнения, народите, които могат да купуват все по-малко, се вдигат на бунт. Панически търсят идеи.

Ако човек се гледа отгоре на всички тези „бунтове на народите“, представяни от медиите като отделни инциденти, тогава „глобалното село“ изглежда гори: Чили, Мексико, Боливия, Венецуела, Хонконг, Индия, Ирак, Иран, Афганистан, Ливан, Египет , Либия, Алжир, Малта, Испания, Франция, Шотландия, Чехия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Албания, Гърция ... Списъкът е частичен и съставен само по последните новини. И без да засяга продължаващите конфликти на Черния континент.

Непосредствените причини идват от местните събития - от увеличаването на билетите за градския транспорт, обявяването на удължаване на трудовия живот, заради ниските заплати, убийството на журналисти, като част от предизборните кампании, като разчистване на сметки между организирани престъпни кланове, които са законна част от неолибералната икономическа структура...

Но те са обединени – от кризата на либералния капитализъм. Неспособността на управляващата система да разрешава човешките проблеми. Където и да е. Между другото, това е победителят, който дойде на световната сцена на бял кон през 1989 г., но природата му е, както я описва Диего Фузаро („един от трите най-млади европейски философи, които обещават най-много“), „да освобождава потенциала на страдание и нещастие, несправедливост и злоупотреба с власт, експлоатация и несправедливост, които биха могли да доведат до еквивалент на поне петнадесет революции като френската през 1789 г. и руската през 1917 г.“ !? Колкото и години да омаловажавате това, то не се търпи.

Освен това в атомната епоха е неподходящо сравнението с „буре барът“. Сега трябва да става въпрос за златното буренце.

Би било несериозно от наша страна, независимо от това, че Западът ни държи като фабрика за животновъдство, да очакваме с нетърпение цената, която побойникът-чорбаджия ще плати. Но е още по-несериозно да вярваме, че и това не е „нашата чаша чай“. Как ще се определи нашият елит за него е въпрос на живот и смърт. Това не е заплаха към него, а исторически модел.

Превод и редакция: Иван Христов