Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Politico: Най-добрият начин да се справим с Русия: да изчакаме да се взриви отвътре

08 август 2019 | 14:42

Вашингтон. В течение на последните десет години руската заплаха заема главно място в умовете на американските експерти в сферата на външната политика и държавните чиновници, но този страх се увеличи чувствително в резултат от намесата на руското правителство в президентските избори през 2016 година. „Това не беше единственият опит. Те се занимават с това, докато ние тук си седим“, заяви бившият специален прокурор Робърт Мюлер, имайки предвид руската намеса в изборите, в хода на изслушванията на Капитолийския хълм. „Те възнамеряват да го направят отново по време на следващата кампания“. „Правим неща в такива мащаби, за които не можехме и да си помислим преди няколко години“, заяви един сътрудник на разузнавателните служби в разговор с кореспондент на вестник The New York Times в средата на юни по повод увеличения брой нападения над руската енергийна система в отговор на хакерските атаки и кампанията за дезинформация.
Но всъщност най-голямата заплаха за Русия са не Съединените щати и не някое друго чуждестранно правителство, а самата Русия, пише професорът с руски корени Питър Елцов в материал за американската редакция на Politico, представен без редакторска намеса.

След като руският президент Владимир Путин предприе стъпки през последното десетилетие за анексиране на бившите съветски територии, провеждане на координирани кибератаки срещу инфраструктурата на чужди държави, а също и намаляване на нивото на защита на демократичните права в страната, Русия може да изглежда много силна. В действителност обаче днес тя е много по-слаба от Романовската империя, която съществува от 1613 до 1917 г., или от Съветския съюз. Най-големият проблем на Русия е вътрешен: тази огромна евразийска държава не беше в състояние да създаде такава национална идентичност, която да обхване цялото население. Лоялността на милиони руски граждани към държавата е съмнителна и щом Москва отслаби строгия си контрол над местните избори - очевидно, това ще бъде възможно само когато Путин вече не е президент - тези групи ще поискат независимост. Като антрополог, историк и политолог, прекарал много време в Евразия, вярвам, че най-вероятно заложената бомба на сепаратизма, която предизвиква такъв страх у Путин, ще избухне след 10, 20, максимум 30 години.

Защо? Има три сериозни причини

Първата – и най-важна – сепаратистките импулси в Русия са силни. Ето само два примера: Татарстан и Башкирия, две етнически автономни републики в центъра на Русия. Те имат силни националистически организации – „Азатлък“ (Съюзът на татарската младеж) и „Башкир Кук Буре“ („Небесен вълк“) – които призовават за съюз с други тюркоезични и угро-фински националности в този регион. И двете все още отбелязват деня на завладяването на Казан от Иван Грозни, което се случва през 1552 година и води до появата на продължаващо пет века чувство на загуба в двете републики. Както видяхме в началото на 2000-те години, в хода на които бяха убити хиляди, сепаратистките движения в Русия могат да бъдат кървави и продължителни (в този случай става въпрос не само за етнически малцинства – етнически руснаци, живеещи в богатия на ресурси Сибир, както и на Урал и Далечния Изток, няколко пъти са се опитвали да получат независимост).
ъзможно е при наследника на Путин твърдото единство в страната в крайна сметка да отстъпи място на тези сепаратистки програми. Човек може само да гадае кой ще бъде следващият владетел на страната, но най-вероятно Путин лично ще го избере в самия край на президентския си мандат и все още не е ясно дали неговият наследник ще успее да поддържа строгия контрол, който Путин упражнява над различните групи и региони. При липсата на система от проверки и баланси, както и на всички други силни институции в Русия, вероятно е необходимо такова ниво на контрол, за да се гарантира продължаващото съществуване на тази страна като цяло. Вячеслав Володин, заместник-ръководител на администрацията на Кремъл може да види реализирани знаменитите си думи: „Докато има Путин, има Русия; няма Путин - няма Русия“.
Второ, обединяващата руска идеология днес няма такава сила, каквато имаше при предшествениците й. Владислав Сурков, дългогодишният помощник на Путин, твърди, че Русия е влязла в нова историческа фаза: това е „дълга държава на Путин“, глобална идеология, която, по думите му, има същата привлекателност като марксизма. Всъщност путинизмът е нестабилна смес от евразийството и това, което руският ултраконсервативен философ Александър Дугин нарича четвъртата политическа теория. Евразийството е идеологическа школа, появила се в средата на 20-те години сред анти-комунистически настроените руски емигранти. То провъзгласявва изключителната и месианска роля на Русия като цивилизация, съществуваща на собствени основания, която не е част нито от Изтока, нито от Запада. Четвъртата политическа теория трябва да вземе „най-доброто“ от фашизма и комунизма в хода на нов кръстоносен поход срещу либерализма. Дугин предлага да се махне атеизма от комунизма и расизма от фашизма, но като цяло да се продължи реализацията на обединената им мисия.
Колкото и плашеща да изглежда тази идеология, тя не може да бъде приравнена нито с царизма, нито с марксизма-ленинизма, тоест с двете досега преобладаващи идеологии в Русия. Святостта на царя осигуряваше истинска връзка за руския народ в продължение на много векове. Марксистко-ленинската идея за равенство и разпределение на богатството придоби реална популярност в много страни в постколониалната ера. В нашия модерен период регионалният национализъм, основан на популистките програми, представлява много по-сериозна заплаха за либерализма от новия руски авторитаризъм или путинизма.
И последното: настоящата интелектуална и икономическа ситуация в Русия бледнее в сравнение с тази, която е съществувала по време на царската империя или Съветския съюз. При царския режим европейците дойдоха в Русия и откриха медицинска практика, преподаваха в университети, провеждаха изследвания и отваряха собствени предприятия. Съветското правителство, въпреки всички чистки и зверства, създаде сравнително удобни условия за живот на водещи учени, ако те не се противопоставят на съществуващата система. Днес висшето образование и науката в Русия са в тежко бедствие. Икономиката на страната се основава на използването на природни ресурси и засега няма признаци за модернизация. Най-разкриващият признак е фактът, че децата от руския елит предпочитат да учат и живеят на Запад.
Светът трябва да е готов за краха на Русия. Най-добрата политика, която САЩ и най-близките им съюзници трябва да провеждат, е комбинация от стратегическо търпение и възпиращо действие, със силен акцент върху стратегическото търпение. Работата с Путин по прагматичен начин не е умиротворяване; това е прагматична политика, насочена към защита интересите на Съединените щати. На първо място, висшите американски служители, включително президентът, трябва редовно да се срещат с Путин и неговия антураж. Няма нищо лошо в това да си говорите помежду си. Второ, те трябва да провеждат политика на услуга за услуга (quid pro quo). Русия може да се въздържи от промяна на някои свои действия или да ги промени, това се отнася до нейния диалог с талибаните или подкрепата й за Николас Мадуро във Венецуела, в замяна на някои услуги от САЩ.
И не би навредило на САЩ да преосмислят настоящата си стратегия за санкции: Вашингтон може да изостави някои санкции и да затегне други. Студената война беше спечелена не заради санкции, а защото някои съветски хора, включително определени представители на най-висшите ешелони на ръководството, загубиха вяра в своята идеология и насочиха поглед към Запада в търсене на своето бъдеще.
Същото може да се случи и днес, тъй като Русия продължава да се взривявав бавно отвътре и това не изисква външна намеса.

Питър Елцов е професор в катедрата по международна сигурност на Университета по национална отбрана. Скоро ще излезе от печат книгата му „Дългата телеграма 2: нов подход към Русия традицията на Кенан“
„Дългата телеграма“ е депеша, изпратена във Вашингтон на 22 февруари 1946 година от американския дипломат Джордж Кенан, който по това време работи в Москва, в която той, освен другото, говори за „уязвимостта“ на Съветския съюз и неговата „вътрешна слабост“ и се застъпва за политика на „сдържане“ на СССР, който го очаква неизбежна вътрешна имплозиця заради изначално сбърканата идеология на социализма от съветски тип.


Превод и редакция: Иван Христов