Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Почитателите на промените на режима трябва да знаят, че демокрацията не гарантира мир

08 януари 2018 | 04:15

"Демокрациите не воюват една срещу друга", обяви тогавашният президент на САЩ Джордж У. Буш, докато очертаваше визията си за мира в Близкия изток след подкрепяната от САЩ свята на режима в Ирак и докато се водеха усилия за разпространяването на демокрацията в региона и по останалата част на света.
"Пораждането на демокрацията в Близкия изток трябва да бъде фокус на американската политика за следващите десетилетия", заяви Буш по време на своя реч през ноември 2003 г. Той настоя, че свалянето на авторитарните режими от власт и провеждането на свободни избори в страните от Близкия изток ще бъде най-ефективният начин за установяване на дългосрочна политическа стабилност и да създаде основите за мир в региона.
"Това, че западните държави в течение на 60 години даваха извинения и се нагаждаха към липсата на свобода в Близкия изток, не направи нищо за сигурността ни, защото в дългосрочен план стабилността не може да се закупи за сметката на свободата", обясни президентът, обявявайки, че сега Вашингтон ще води "глобална демократична революция".
Буш подкрепяше в речта си това, което политолозите наричат "Теория на демократичния мир". Според нея, както твърди нейният основен пропонент Рудолф Румел "демокрацията е лечение за политическото или колективното насилие от всеки тип".
Следователно, според тази теория, демократичните лидери са въздържани от съпротивата на собствените си народи да приемат цената и смъртта на войната. Междувременно демократичната култура на преговори и помирение, плюс препятствията пред предприемането на бързо действие, също са в полза на мира.
По един начин Теорията на демократичния мир се превърна в теоретична основа, за голяма част от американската външна политика след края на Студената война. Американските водачи и политолози предложиха САЩ да влезе в контакт с авторитарните режими като тези в Китай и в Русия не само като начин да се послужи на икономическите интереси на Вашингтон. Това трябваше също така да ги окуражи да станат по-свободни и демократични общества, които да живеят в мир с останалата част на света.
Независимо дали ставаше дума за Китай, Русия или Близкия изток, икономическото и дипломатическо ангажиране със САЩ трябваше да доведе до политически и икономически реформи, защото разширяващата се средна класа щеше да настоява за демократична промяна. Това на свой ред щеше да доведе евентуално до по-мирна външна политика на въпросните страни.

Самозалъгване
За жалост тази външнополитическа прогноза е доказано самозалъгване. Програмата на Буш за Близкия изток и подкрепата, която неговият наследник Барак Обама предоставяна на антиправителствените движения, свързани с Арабската пролет, доведоха до провеждането на свободни избори в Ирак, Палестина и Египет, но накрая качиха на власт радикални ислямистки групировки и подпалиха религиозни и междуетнически граждански войни, довели до още повече нестабилност и конфликти в Близкия изток.
Плановете за демократизиране на Ирак и на Близкият изток създадоха стратегическо бедствие, което нарани интересите на САЩ в региона и междувременно засилиха влиянието на радикалните, насилствени и антиамерикански играчи, пред които иракският Саддам Хюсеин и либийският Муамар Кадафи изглеждат като приятелски демократи.
Междувременно, американските контакти с Русия и с Китай засилиха тяхната икономика, но със сигурност не ги трансформираха във функциониращи демократични системи и от там в съюзници на САЩ.
Нещо повече, американската програма за засилването на свободата, било то чрез използването на военна сила, както в случая с Близкия изток, или чрез дипломатически и икономически контакти в случая с Китай и Русия, доведе до ръста на силите на национализма и до идването на власт на авторитарни режими, които са враждебни към ценностите на демокрацията и мира и които се съпротивляват на американския натиск за либерализиране на техните политически системи.

Преосмисляне на политиката
Приемането на реалността, което настоящият президента на САЩ направи в своята Стратегия за национална сигурност, издадена в края на миналата година, ще изисква "преосмисляне на политиките през последните две десетилетия, основани на приемането, че общуването с противниците и включването им в международните институции и в глобалната търговия ще ги превърне в благи актьори и партньори, на които може да се разчита". В документа се признава, че в повечето случаи "тази предпоставка се оказа фалшива". И наистина е така.
Фактически, кандидатът Доналд Тръмп прекара по-голямата част от избирателната си кампания, за да громи политиката на Обама спрямо Иран и особено Ядреното споразумение, което неговият предшественик сключи с Иран, за да отвори Техеран дипломатически.
И наистина, освен че настояваше, че споразумението с Иран е важно за националната сигурност, Обама, повтаряйки Теорията за демократичния мир, предполагаше, че контактите на САЩ с Иран ще доведат до политически и икономически изменения в страната.
Обама предполагаше, че избирането на реформиста Хасан Роухани като президент на Иран, "бележи, че сред иранския народ има желание за присъединяване към международната общност, както и към глобалната икономика", както той каза по време на интервю от 2015 г.
"Гледайки на Иран през последните няколко години, смятам, че тези сили в Иран, които искат да излязат от твърдата рамка, в която бяха дълго време, сега ще имат възможност да поемат в различна посока", заяви Обама.

Иранският проблем
Тези и подобни изказвания бяха разкритикувани от кандидат-президента Доналд Тръмп и от неговите съветници като поредните примери за политическата наивност на Барак Обама в политическо отношение. Те контрастираха с по-реалисткия начин за действие на новия президент в общуването с ислямската република.
Централните интереси в националната сигурност на САЩ определят стратегията на САЩ към Иран, както и към Китай, Русия и Ирак. Няма значение дали тези държави маршируват към демокрацията или нарушават човешките права Това, което има значение е доколко техните интереси съвпадат с тези на Вашингтон.
Затова е и донякъде иронично, че на фона на антиправителствените улични протести в Иран, президентът Тръмп и постоянният представител на САЩ в ООН Ники Хейли, станаха апологети за политическите изменения в Иран и обитателят на Белия дом постоянно "туитваше" своята подкрепа към демонстрантите.
В контраст с протестите на "Зеленото движение" в Иран през 2009 г. и демократичните сили, събрали се в Техеран и в другите градски центрове, настоящите протести в Иран са предизвикани най-вече от гнева заради икономическите условия в някои провинции в страната, а не от искания за политически реформи.
При всеки случай, не е ясно дали падането на режима в Техеран и провеждането на свободни избори задължително ще помогне на интересите на САЩ дългосрочно. Това може всъщност да качи на власт светско националистическо правителство, което също така теократичния си предшественик да се бори за утвърждаването на иранската стратегическа икономическа сила в региона, включително и чрез придобиване на ядрени оръжия.
Затова и Вашингтон трябва да избягва пряката или непряката намеса в настоящата политическа драма в Иран. Той трябва да се въздържа от създаването на нова смяна на режима в Близкия изток с нова кампания за насърчаване на свободата.
Вместо това правителството на Тръмп трябва да остави иранците да пишат собствената си политическа история, която да отразява собствените има надежди, а не американското самозалъгване, докато същевременно направи така, че стратегическите интереси на САЩ са защитени при всеки развиващ се случай.

Превод и редакция: Виктор Турмаков