Анализ на деняВИЖ ВСИЧКИ

Северна Корея –там където Китай може да бие САЩ

11 октомври 2017 | 04:23

От всички страни, които са замесени в корейската ракетна криза най-трудна за прочит е китайската. Всекидневните баналности на китайското външно министерство за мирното решение на кризата не разкриват много за истинските интереси на Китай, както и целите му. А те са многобройни и несъвместими. От една страна Китай е притеснен за баланса на силите на Корейския полуостров. Китай не иска Пхенян да притежава ядрено оръжие, както и не иска полуостровът да се обедини. Но в същото време това, което се случва на Корейския полуостров засяга китайските отношения със САЩ и въпреки тесните икономически връзки между двете страни, от гледна точка на Пекин в крайна сметка това е връзка доминирана от страх и недоверие.

Корените на недоверието

За да разберем откъде идва недоверието трябва да обърнем взор към историята. Когато Северна Корея нахлува в Юга на 25 юни 1950 година, тя го прави без китайско участие и помощ. Помощта, която Китай предлага е лековато отхвърлена от младия режим на Ким Ир Сен, който е бил уверен, че ще успее в нападението си, както и че ще предизвика народно въстание в Юга. Севернокорейската инвазия хваща САЩ неподготвени. В паническия си анализ относно случилото се, САЩ започват да се страхуват, че инвазията може да е част от по-голямо нападение на комунистическия блок. Ето защо, два дена по-късно американският президент Хари Труман заповядва на 7-и флот да навлезе в Тайванския проток.

В същото време Народна република Китай е на едва една година. Тя се води от Мао Дзедун, който е дълбоко недоверчив към намеренията на САЩ спрямо режима му. Притесненията му не са безпочвени. Мао помни какво се е случило след Първата световна война, когато връщайки се от Версай, китайската делегация открива, че САЩ са признали японските претенции над китайските територии, които някога са били контролирани от европейските сили. Мао е преживял и прекратяването на американската помощ за китайските комунисти заради Студената война, след като първоначално САЩ са ги подкрепяли през Втората световна срещу Япония. Вместо това САЩ започва да излива ресурсите си във възстановяването на същата тази Япония, която е нахлула и брутално окупирала Китай през войната. В допълнение към това САЩ дават подкрепата си на китайските националисти на Чан Кай Ши с надеждата, че те ще победят комунистите (терминът „китайски националисти“ e погрешен, тъй като комунистите са били също толкова големи националисти, колкото и силите на Чан Кай Ши, но така ги нарича история, бележка на автора).

Придвижването на 7-и флот в Тайванския проток е последната капка за Мао. За него САЩ са единственото нещо, което седи между Китайската комунистическа партия и създаването на обединена китайска национална държава, която да принадлежи само и единствено на китайския народ. Но Китай не може да направи нищо, за да отмъсти обидата директно. По това време той няма военната сила, за да превземе Тайван, след като островът се пази от 7-и флот. Единственото място, където Китай може да отговори е Северна Корея, в която неравният терен премахва част от преимуществата на американското военно и технологическо превъзходство. Китай влиза в Корейската война през октомври 1950 година, и именно заради неговата намеса тя завършва без победител, оставайки неразрешена и до днес.

Цикълът на историята

Връщайки се към съвремието, можем ясно да видим, че колкото повече неща се променят, толкова повече си остават същите. Корея все още е разделена и въпреки моментния растеж в икономиката и военния капацитет на Народна република Китай, Тайван все още е извън контрола му. Но не само стратегическата реалност е същата. Вярно е и, че за Китай севернокорейският и тайванският въпроси са свързани.

На 2 декември или малко президентските избори, Доналд Тръмп направи нещо, което никой американски президент не е правил от 37 години – той проведе директен контакт с президента на Тайван. Може да изглежда дребна работа, но за Пекин това не бе тривиален момент. На Тръмп му отне още два месеца, за да приеме принципа за „Единен Китай“. Два месеца, през които китайските стратегически планиращи бяха оставени да се чудят какви са истинските намерения на САЩ що се отнася до Тайван, както и китайския териториален интегритет като цяло.

От гледна точка на Китайската комунистическа партия и легитимността й, Тайван е единствената част от Китай, която не е успяла да превземе и интегрира в своята революция. От перспективата на китайската отбранителна стратегия Тайван е остров на 160 километра от континентален Китай, който може да бъде използван от една силна флота като база, от която да се блокира Китай или дори да се нападне. Ако Тайван получи американско признание, а може би и американски войски това, което в момента е китайски недостатък, ще стане екзистенциална заплаха. Освен това ще бъде и подигравка с китайската агресивност в Южнокитайско море, карайки предишните американски операции за свободна навигация да изглеждат приятелски в сравнение с това.
Китай може да се изправи и пред друга потенциална заплаха от администрацията на Тръмп, а именно възможността Вашингтон да блокира китайския експорт от американския пазар. Търговски конфликт между двете държави ще е вреден, както за САЩ, така и за Китай, но все пак Пекин ще понесе повече щети. Президентът Си Дзинпин не може да си позволи икономическа криза и то точно преди партийния конгрес, който ще се проведе този месец, и на който той ще трябва да затвърди господството си над страната.
В такъв случай това, от което Китай се нуждае е разменна монета – начин за превръщането на позицията на слабост в позиция на сила. Навлизане в Северна Корея. Китай трябва да действа внимателно.

От една страна изглежда, че Пекин има достатъчно контрол над Пхенян, за да отклони администрацията на Тръмп от заплахите й да редефинира американско-китайските икономически отношения. От друга страна Китай не може да надцени влиянието си в Северна Корея, тъй като САЩ ще го държат директно отговорен за всеки провал при денуклеаризацията на полуострова. Разкритието от това лято, което направиха от китайското Министерство на отбраната, а именно, че контактите им със севернокорейските въоръжени сили са напълно прекратени, имаше за цел да подчерта границите на това, за което Тръмп и Си Дзинпин се разбраха при срещата си през април.

В действителност Си Дзинпин има малко контрол над действията на Ким Чен Ун точно, както Мао е имал малък контрол над Ким Ир Сен. Но Си не се нуждае от тотален контрол над режима на Ким, за да го използва в китайска изгода. Всичко, от което се нуждае е, Китай и Северна Корея да споделят един и същ интерес в ограничаването на американската сила в Азия. Няма перспектива в близко бъдеще този интерес да изчезне. Северна Корея преследва ядрената си програма, за да има ядрено възпиране срещу САЩ. На Китай не му се налагат подобни ходове. Той вече си има ядрени оръжия и е много по-силен от Пхенян. Това позволява на Китай да бъде прагматичен, т.е. да може да си сътрудничи със САЩ. Но китайският прагматизъм и желание за съвместна работа не трябва да замъгляват факта, че както и Северна Корея, така и Китай е подозрителен към САЩ.

Това от своя страна е един от основните ограничителни фактори за едно възможно американско нападение над Севера. Китай има пакт за военна взаимопомощ със Северна Корея. А Китай, макар и да предпочита статуквото на полуострова, не губи задължително, ако САЩ се опитат да разрешат силово въпроса. Това е така, защото опитът без някое неизвестно технологично чародейство, няма да проработи. САЩ са се опитвали и проваляли два пъти в азиатския материк. Оттогава ситуацията на Корейския полуостров не се е подобрила, за да се смята, че могат да успеят трети път. Китай не може да победи САЩ по море или да си върне Тайван, но със сигурност може да бие Америка в Северна Корея. Това позволява на Китай да припомни на САЩ, че макар и Пекин да не може да постигне мечтата си за „Единен Китай“, паметта му е дълга, търпението огромно, а уроците по конфуцианска скромност са винаги достъпни за тези, които ги търсят.

Автор: Джейкъб Шапиро е професор по международни отношения в Принстънския университет. Той е редовен автор в сайта Geopolitical Futures, който е създаден от директора на Stratfor Джордж Фрийдмън.
Превод и редакция: Симеон Миланов