Обичаи

Трапеза


Трапезата (софрата) е мястото, около което се събира домът за всички по-важни събития в него. Тя приобщава седящите около нея към едни ценности, разбирания, чувства и емоции. Създава усещането за участие в обща ситуация, действие, цел, идея, съдба. Съвместното хранене прилича на разпределението на такива ценности като живот, участ, съдба. Дори самото разпределяне на храната сякаш напомня на раздаването на късметите в приказката. Всеки получава своя дял. Какъвто и да е той, каквото и парче да се падне, какъвто и къс хляб (съдба) да определи бащата при разчупването на питата (общата участ на семейството). Затова и последният залък не се оставя и не се дава на друг. Всеки изяжда сам своя хляб, както живота си изживява сам, както съдбата си изстрадва сам.
Сядането на трапезата за старите българи е било контакт, общуване с Бога. Затова те казвали: „Ела, Боже, да ядем", прекръствали се и чак тогава се обръщали към храната. Хапвали „каквото Бог дал" и били благодарни за хляба. И едновременно с храненето извършвали своето малко всекидневно жертвоприношение. Затова и софрата се слага вдясно от огнището - култовото място за дома - пред чийто олтар свеждат глава и радостите, и скърбите в семейството.
Мястото на трапезата определя и статуса, почитта и уважението, с което се отнасят към всички седнали около нея. Най-главният, най-почитаният, главата на семейството е на челно място. Надясно от него по старшинство се редят останалите.
Народът ни, съзнавайки изключителната роля на трапезата в бита и празниците си, е създал свой неписан кодекс от правила, изисквания, забрани и вярвания, свързани с това, как се реди трапеза, как седят всички около нея, какво е времето на хранене, ставането и раздигането на трапезата. Част от тях са свързани с разбирането за светостта на трапезата - на нея се сяда задължително с чисти ръце, седи се близо, не се пресята, не се взима нищо, което е предназначено за друг, не се говорят лоши думи, хората не се карат помежду си, не се мляска, не се взима по много храна, не се ръсят трохи, защото под софрата седи дяволът и се храни с тях.
Народът е съчинил и редица поверия. Например: който седи надалече, ще се ожени надалече; който пее, ще се ожени за циганин. Ако трохи се тъпчат, „Бог ще си вземе хляба". Ако софрата се остави празна, казват, че „плаче и кълне". Хлябът не се обръща с горната кора надолу, защото е лошо за дома или ще бие град. Отчупената му страна трябва да сочи към средата на трапезата, а не навън, за да „не излезе някой от къщата". Залък не се оставя, за да не те остави любимият. Ако някой има залък в устата си и посегне към друг, някой от семейството, който не е вкъщи, е гладен.
Дори неволното поведение на хората на трапезата е знак за нещо важно и неизбежно. Ако неволно се сложи лъжица в повече, ще дойде гост. Ако човек яде с две вилици (лъжици), ще се жени два пъти. Ако се разлее вино или ракия, е „за умрелите". Който разлее вино, придобива сила, който разлее ракия, очакват го сълзи. Ако се счупи солницата, домашните ще се карат или ще настъпи кишаво време. Ако човек се задави на софрата, означава, че някой говори лошо за него. Ако някой се върне да си дояжда, ще се ожени повторно. Ако двама души посегнат едновременно към нещо, ще дойдат гости.
Ако някой външен човек дойде, докато трапезата е сложена, канят го задължително. Вярвало се, че гостът носи девет късмета, а изяжда само един. Преди да си тръгне, му поливат да си измие ръцете, за да не изнесе късмета на дома със себе си.
След храна трапезата се вдига веднага. Иначе на нея се настанява дяволът. Вечер трохи не се изхвърлят навън. На боклука също не се хвърлят, защото е „грехота". Дават се най-често на животните.
Сватбена трапеза. Всичко, свързано с трапезата във всекидневието на българина, увеличава многократно своята, митична символика и сакралност, става още по-валидно и задължително за празничната трапеза, в това число и може би най-вече за сватбената. Около нея стават всички важни моменти на сватбата. Около трапезата застават сватовниците и колкото по-трудни и неясни са разговорите, които предстоят', толкова по-богата и отрупана трябва да е трапезата. Разчупването на хляба и разливането на виното на трапезата са знак за успешно приключила мисия, за разрешен проблем. Затова сватовниците слагат трапезата едва когато родителите на момичето кажат „да". И после при всеки преодолян етап, завладяно пространство, територия, направен преход трапезата дава знак, че това е така. Че брашното е пресято, а хлябът заквасен и опечен. Че момъкът е обръснат, а момата оплетена. Че в двете къщи младите прекарват последната си ергенска (респ. моминска) вечер. Че момъкът е извървял пътя към дома на момичето и е преодолял трудните препятствия по него. Че венчавката е вече факт и момичето е влязло в новия си дом. Че невестата е „честна" и не е посрамила роднините си и т. н. Никой от тези моменти не минава без богато наредена празнична трапеза, без задължителните за нея култови обредни храни-символи - хляб. сол, вино.
Изобилието на трапезата е магическо пожелание и надежда за изобилие в живота. Още по-силна е тази надежда на сватбената трапеза.
Трапезата като знак на дома може да замени огнището и да стане място за ритуално приобщаване на невестата. На много места свекървата води снаха си вместо на огнището при софрата. Тя обикаля около нея три пъти, слага върху й хляба, водата, виното, които държи в ръце. И с тези трикратни магически кръгове сякаш извършва магията на прехода, на умирането и раждането, те символизират преминаване през вратата между единия и другия живот, осмисляне и приемане на чуждия дом като свой.

Украса
Украсата за всички обредни вещи трябва да съдържа цветя, плодове, зеленина. Не се украсява с жълти цветя. Използва се също разноцветна вълна и нанизи от пуканки, бял боб, стафиди. Всичко, което набъбва, е пожелание за увеличаване на успеха и благополучието. Всичко зелено - за здраве и дълъг живот. Цветята - за красота. Плодовете - за челяд и изобилие в дома. Ябълката присъства при всяка украса. Често тя е позлатена (варакосана), обвита в стрък изсушен босилек.

Хляб
В сватбения обред хлябът запазва всичките си по-значими функции -на общуване, договаряне, обединяване около една обща цел и ценности, постигайки по този начин хармония и баланс в отношенията, на жертвоприношение, общуване с отвъдни божества и поради това участие при всички преходи и промени на ръба на световете, на прекрачване на границата.
Хлябът е и договор между хората, тук, на земята. Всичко онова, което се случва в една сватба и което е важно за нея, не може да не бъде узаконено, преподписано, чрез хляба, приготвен специално за това - нито годежът, нито посрещането на момъка, а после и на момата, нито сватбената трапеза.
Затова и в сватбените обреди хлябът присъства навсякъде. Колкото повече са хлябовете, толкова „повече е берекетът в къщата". Всеки момент от сватбата се отбелязва със специално приготвен хляб. За малкия годеж се приготвя погача, украсена с цветя. Някъде самите пратеници се наричат „погачери" (от погача). Чупенето на погача и гадаенето по нея също се повтаря неколкократно. Момичето дава своето съгласие, като на свой ред изпраща погача на годеника. Първите дарове за годеницата, алтъни, пръстен, гривни и други накити или „нишанът" се поднасят върху нита.
От годежа до сватбата всеки ден от момковата къща носят хляб за невестата. Той е пресен, сладък хляб, за да са си сладки бъдещите роднини. Хлябът, който се меси за сватбата, е квасен. Избухването му символизира величаването на благосъстоянието на дома.
При замесването на кваса се прави меденик, с което всъщност започва истинската сватба. От тестото за сватбените краваи са и хлябовете за кумовото дръвце. Питки се пекат и за плетенето на момата и за бръсненето па младоженеца. На места на всички поканени за сватба се дават колачета. С погача се канят кумовете. По време на сватбата деверът носи бъклица със закрепен на нея кравай. Близките, които отиват на сватбата, също носят своята погача. Деверът извежда невестата от бащиния й дом с кравай-че, вързано на кръста й с чемшир. На петела на младоженеца и на сватбеното знаме се окачват малки кравайчета. На вестителите, съобщили първи за идването на сватовете в момината къща, дават питки. Когато влиза в новия си дом, тя раздава на децата малки колачета. С хляб и сол младоженците се захранват на няколко пъти. Веднъж, когато ги изпращат от лома на момата. Втори път, когато свекървата ги посреща пред прага на къщата. Хлябът и солта са пожелание към младите да са все заедно и да не се делят. Медът е пожелание за сладък живот. В къщата невестата влиза с хляб и под двете си мишници. Да е пълен и сит домът. С разговор за хляба става и отговяването пред свекървата.

За изготвянето на справка Обичаи и вярвания на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
* Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител – Анани Стойнев. Издателство „Захарий Стоянов”. С., 2006.
*Архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.