Обичаи

Огън


Огънят е култов символ в представите на българите, запазил силата и божествеността си от предхристиянско време, преминал през различни божества от Перун, Дажбог, Сварог до светлината на Спасителя, до магията на небесния огън и топлина. Към огъня се изпитва голямо уважение и респект. Той има голяма магическа и пропъждаща сила. На Игнажден благословиите на полазника се изричат пред огнището. На Бъдни вечер се кадят живи въглени, положени върху палешник. Бъдникът, прототип на световното дърво и свързващ световете, се миросва край огнището и трябва да гори цяла нощ и да не угасва. На Сирни заговезни се палят оратници, мятат се любовни светещи стрели, прескачат се за здраве огньове. Докъдето стига светлината им, дотам ще е защитено мястото от бедствия. На този ден огънят има особена магическа, профилактична и отблъскваща сила. Той е и вид слънчева магия - символизира слънчевия диск (хората около огъня и запаленото колело), движението му (оратниците) и лъчите му (огнените стрели). На Благовец и Еремия се опушват краката на огън -за запазване от болести и против ухапвания от змии. Огънят е връзка между света на живите и душите, посредник между небето и земята. Огънят в огнищата не бива да гасне. Единствено при епидемия по хората и добитъка трябва да бъде угасен и подновен отново. Това става на третия Горещник, когато се смятало, че огънят сам слиза от небето. Обредът за получаване на нов огън символизира брачен съюз и трябва да се прави с дървета, които не могат да се приемат образно като брат и сестра.
Огнището е свято място в дома, замества понятията за къща, род и родина. Когато се строи нова къща най-напред се избира място за огнището. То трябва да е на изток или на юг, никога на север или запад. Докато огънят в него не е запален, домът е опасен и чужд. Едва светлината от пламъците го прави свой и безопасен. Баенето против уроки става с баяна вода на огнището, там лоши магии не се правят, „не хващат". Лоши магии се правят само на пусто място. На огнище се лекува и при уплаха. Вдясно от огнището е мястото на змията-стопан и закрилник на дома.
Огънят неотменно присъства и в семейните обичаи - раждане, сватба, погребение. Огнището е гранично място между световете. В него огънят-слънце всеки ден се разгаря и гаси - през деня свети като слънцето, вечер се оттегля за почивка преди следващото разгаряне. На огнището се извършва онова толкова важно за живота преминаване от тъмнина в светлина, от студ в топлина, от невидим във видим свят. Затова и около него сватбените обичаи имат смисъл на вход в новия дом или съответно изход.
Домашното огнище е символ на дома, метонимично понятие на дом. За специалистите то принадлежи към т. нар. „женски пространства" в къщата. Явно не случайно за народа ни жената е душата на дома, тя е тази, която пази и държи къщата. Същата е ролята й в празниците - да ги пази н осмисля.
Още при идването на годежарите с разравянето на огъня те дават сигнал за смисъла на своето появяване. Разравят с машата, за „да се знае защо са дошли, да се сетят домакините", „да се чуе думата им". С ровенето в огъня годежарите не само показват истинската си цел, но всъщност и тогава стават в истинския смисъл годежари. До преди това са били обикновени гости. Сякаш влизат два пъти в дома, веднъж при вратата на входа като обикновени гости и веднъж при вратата на огнището - вече като годежари. Чрез пряка имитативна магия се цели да се разгорят чувства, плам. любов. Трапезата на годеж се реди около огъня.
Невестата се прибулва край огнището. Последното й сбогуване е с огъня - разравя с ръжена въглените в огнището, оттам поема вече завинаги навън, затваря вратата зад себе си. Заедно с младоженеца прекрачват през прага, на който отново има жар. И огнището, и прагът имат смисъл на изход от дома.
В новия си дом, този на младоженеца, първата работа на невестата е л: отиде на огнището (бялото платно, по което върви, стига дотам), да разрови жаравата в него. Разгарянето на огъня съвпада по смисъл с изгряването на слънцето, с новото раждане. Ако отделянето на невестата от дома й мястото й в предишния живот се приема като временна смърт, то край огъня става нейното второ раждане, прекрачването й от невидимия „долния" свят, оставането й на „белия свят", тук на земята. С ритуала на огнището смъртта се превръща в живот. Пространството в новата къща става светло, топло, подредено. Невестата с маша в ръцете си го прави свое. създава сама, сякаш като митичното първотворение на света, своя дом Новият живот, пространството на новия й дом не е установено, веднъж завинаги дадено, то се създава и жената участва в този дълъг и не толкова лек процес - преход.
Веднъж прекрачила до огнището, тя вече не може да се върне, остава s дома. Всъщност там става истинското й приемане. Ако жената е пристанала и я приемат до огъня, означава, че я приемат и в къщата. На момата, „минала през огнището", вече се гледа като на невеста. Ако веднъж край огнището се е намерило място за нея, ако е разровила вече жаравата, вто ри път не го прави, дори това да обедни малко сватбения ритуал. Вратате се преминава само веднъж. На огнището може да стане и венчавката ш младите.
В символиката на българската сватба преминаването през огнището е като пристъпяне в „долния свят" и е равнозначно на встъпване в брак. Като картини сякаш на този брак са съвместното раздухване на въглените огг двамата (или от невестата и девера), оставането й наблизо „да се нажежени" от топлината на пламъците, държането на малко дете край огнищата разбиването от нея съд на огнището и др.




За изготвянето на справка Обичаи и вярвания на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
*Български магии и гадания, автор - Лилия Старева, книгоиздателска къща Труд, 2007
*Архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.