Църковен календар

Преп. Макрина



Житие на преподобната наша майка Макрина

Света Макрина се родила в Кападокия при царуването на Константин Велики. Родителите й се казвали Василий и Емилия. Тя била първото им дете и била най-голямата сестра на Василий Велики, Григорий Ниски и на другите братя и сестри. Честните родители имали общо десет деца: четирима сина и шест дъщери. На тази първа дъщеря, преди раждането й, по Божие откровение, получено от майка й по време на сън, било дадено името Текла. Преди самото раждане майката заспала и видяла в съня си, че носи на ръце още нероденото дете. И се приближил някакъв светъл и честен мъж, погледнал ласкаво към детето и три пъти го назовал Текла, давайки да се разбере, че това дете ще бъде подражателка на целомъдрения живот на света първомъченица Текла и доброволна безкръвна мъченица.
Като се събудила след това видение, Емилия родила детето и го нарекла Текла. Но домашните и роднините казали, че е Тя била постоянно при майка си като при бдителен страж на живота й, служела й усърдно, със смирение, като не се срамувала и от тези работи, които вършели робините, но работела всякаква работа заедно с тях, като че ли била една от робините. Особено след като баща й заминал при Господа, тя станала за овдовялата си майка неотстъпна прислужница и утешителка във всичките й печали и скърби. Тя се грижела усърдно за целия дом, а като най-голяма, била учителка и наставница, като втора майка, за всички останали свои братя и сестри.
Когато брат й Василий, който се родил след нея, се завърнал у дома след много години учение в различни страни и започнал поради младостта си да се гордее със своята ученост, света Макрина с кротките си и боговдъхновени беседи скоро го довела до такова смирение, че той скоро презрял всичко житейско и избрал за себе си монашеския живот. Тази истинска Христова рабиня със своите душеполезни беседи обърнала към Божията любов и към чистия живот и друг, по-млад брат, на име Невкратий. Като оставил всичко, Невкратий отишъл в пустинята, където, служейки на престарелите пустинници, завършил живота си още в младите си години.
По увещание на тази благоразумна девица и майка й, блажената Емилия, след като омъжила останалите си дъщери и след като пуснала на свобода робите и робините си, оставила тревогите и грижите на този суетен свят и постъпила в девически манастир, така че и двете - и майката, и дъщерята, станали Христови невести, като приели върху себе си монашеския образ. И някои от робините поискали заедно с тях да се отрекат от света и да постъпят в манастир, и всичко при тях било общо: обща келия, обща маса, общи дрехи. Всичко нужно за живота при тях било по равно. Те служели на Господа единодушно, в смирение, кротост и любов и в тях нямало нито гняв, нито завист, нито ненавист, нито презрение, нищо такова, което не би било угодно на Бога. Те били съвсем чужди на суетните желания и на тщеславието. Тяхната слава била в това, че никой не ги познавал, тяхното богатство - в нищетата, тяхната храна - въздържанието. Като отърсили от тялото, като прах, всичко земно, те устремили целия си ум само към Бога и усърдно се молели, пеели псалми и четели книги ден и нощ. Богомислието и молитвата били тяхното единствено постоянно дело и отдих от труда, а грижата и трудовете за нуждите на тялото считали за нещо маловажно и дребно, а не за истинска работа.
Кой може да опише богоугодния им живот, протичал в постнически подвизи, с които те се уподобявали на ангелите? Те били като че средостение между ангелите и хората, като превъзхождали телесните хора и били равни на ангелите с чистотата и въздържанието си.
Не били равни на ангелите само по това, че имали тяло, а ангелите са безтелесни. И ако някой би ги сравнил с ангелите, не би сгрешил. Наистина, облечени в тяло, те подражавали на безтелесните, като с боголюбивите си сърца предстояли заедно с тях на небето пред Бога. Такова житие водели те не малко време, а до самата старост и до смъртта си.
Когато преподобна Емилия, вече на преклонна възраст, се приближавала към блажената си кончина и силите й я напуснали, при нея дошъл последният й син - Петър, който водел богоугоден живот и заедно със света Макрина се грижел за майка си по време на боледуването й. А при самото й разделяне с тялото от двете страни на постелята на умиращата седели децата й Макрина и Петър и назовавали по имена останалите братя и сестри, а тя на всички, като съкровище, оставяла своето майчино благословение. После, като поставила едната си ръка върху Макрина, а другата - върху Петър, тя казала, обръщайки се към Господа:
- На Тебе, Господи, отдавам начатък и десятък от плодовете на моята утроба: начатъкът е първородната ми дъщеря, а десятък - този последен син! Във Ветхия Завет Ти си заповядал да Ти принасят начатък и десятък от плодовете. Нека те Ти бъдат благоприятна жертва и нека слезе върху тях Твоята благодат.
С тези думи тя предала святата си душа в Божиите ръце. Децата погребали с чест майка си, като положила тялото й в гроба на своя баща, при мощите на нейния съпруг: така се разпоредила тя преди смъртта си. Известно време след това свети Василий Велики бил ръкоположен за архиепископ на Кесария кападокийска и посветил в свещенически сан своя брат Григорий (наричан Нисийски), а също поканил при себе си и другия си брат - Петър, и го причислил към църковния клир. Като разбрала това, света Макрина се зарадвала в душата си. След девет години тя отново чула за свети Василий, (но този път) че се е преставил в Господа и горчиво се опечалила, скърбейки не толкова за смъртта на родния брат, колкото за това, че е угаснало такова светило на Църквата и е паднал такъв стълб на благочестието. После наближило времето на заминаването при Бога и на самата света Макрина.
На погребението се стекли много хора. Те не били поканени от никого, а били събрани от Бога. Всички плачели с глас. Хората много се притискали, като се опитвали да се докоснат до раката с мощите на светицата и поради теснотата донесли мощите до гроба с голям труд. Положили я в гроба на родителите й, до мощите на нейната майка: така наредила тя, за да почиват заедно телата на тези, които прекарали живота си заедно. От чудесата й свети Григорий, неин брат и автор на житието й, споменава само това, при което преподобната, още приживе, излекувала едно момиче, което било сляпо с едното око (то имало перде на окото), като целунала момичето по болното око: от целувката на нейните свети устни пердето изчезнало и окото започнало да вижда добре. За другите й чудеса същият свети Григорий казва така:
- Много друго, което чух от живелите с нея и добре познаващи делата й монахани, не записах в този разказ, защото мнозина, когато им разказват, вярват само на тези дела, които самите те могат да извършат, а на това, което е по-горе от силите им, не вярват и го считат за лъжа. Затова няма да започна да разказвам и за това, как по време на глад не свършваха пшеницата, подавана на нуждаещите се от нейните ръце, и хлябът, раздаван на гладните, и за немалкото й други чудеса: за бързото изцеление от болести, за изгонването на бесове, за пророческото предвиждане, за предсказанията на бъдещето. Макар че всичко това наистина е станало, всичко това е справедливо, аз ще го отмина с мълчание, за да не стана виновен за греха на неверието на слабите хора, които, отдадени на плътта си, не знаят, че Бог раздава даровете Си според мярката на вярата: на имащите малка вяра дава по-малко дарове, на тези, които имат по-голяма вяра, дава повече.
А ние, като вярваме във всемогъщата Божия Сила, славим Отца и Сина, и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.



Католическата църква в България също почита паметта на света Макрина

Преп. Макрина. Преп. Дий



Света Макрина се родила в Кападокия при царуването на Константин Велики. Родителите й се казвали Василий и Емилия. Тя била първото им дете и била най-голямата сестра на Василий Велики, Григорий Нисийски (Григорий Ниски) и на другите братя и сестри. Честните родители имали общо десет деца: четирима сина и шест дъщери. На тази първа дъщеря, преди раждането й, по Божие откровение, получено от майка й по време на сън, било дадено името Текла. Преди самото раждане майката заспала и видяла в съня си, че носи на ръце още нероденото дете. И се приближил някакъв светъл и честен мъж, погледнал ласкаво към детето и три пъти го назовал Текла, давайки да се разбере, че това дете ще бъде подражателка на целомъдрения живот на света първомъченица Текла и доброволна безкръвна мъченица.

Като се събудила след това видение, Емилия родила детето и го нарекла Текла. Но домашните и роднините казали, че е Тя била постоянно при майка си като при бдителен страж на живота й, служела й усърдно, със смирение, като не се срамувала и от тези работи, които вършели робините, но работела всякаква работа заедно с тях, като че ли била една от робините. Особено след като баща й заминал при Господа, тя станала за овдовялата си майка неотстъпна прислужница и утешителка във всичките й печали и скърби. Тя се грижела усърдно за целия дом, а като най-голяма, била учителка и наставница, като втора майка, за всички останали свои братя и сестри.

Когато брат й Василий, който се родил след нея, се завърнал у дома след много години учение в различни страни и започнал поради младостта си да се гордее със своята ученост, света Макрина с кротките си и боговдъхновени беседи скоро го довела до такова смирение, че той скоро презрял всичко житейско и избрал за себе си монашеския живот. Тази истинска Христова рабиня със своите душеполезни беседи обърнала към Божията любов и към чистия живот и друг, по-млад брат, на име Невкратий. Като оставил всичко, Невкратий отишъл в пустинята, където, служейки на престарелите пустинници, завършил живота си още в младите си години.

По увещание на тази благоразумна девица и майка й, блажената Емилия, след като омъжила останалите си дъщери и след като пуснала на свобода робите и робините си, оставила тревогите и грижите на този суетен свят и постъпила в девически манастир, така че и двете - и майката, и дъщерята, станали Христови невести, като приели върху себе си монашеския образ. И някои от робините поискали заедно с тях да се отрекат от света и да постъпят в манастир, и всичко при тях било общо: обща келия, обща маса, общи дрехи. Всичко нужно за живота при тях било по равно. Те служели на Господа единодушно, в смирение, кротост и любов и в тях нямало нито гняв, нито завист, нито ненавист, нито презрение, нищо такова, което не би било угодно на Бога. Те били съвсем чужди на суетните желания и на тщеславието. Тяхната слава била в това, че никой не ги познавал, тяхното богатство - в нищетата, тяхната храна - въздържанието. Като отърсили от тялото, като прах, всичко земно, те устремили целия си ум само към Бога и усърдно се молели, пеели псалми и четели книги ден и нощ. Богомислието и молитвата били тяхното единствено постоянно дело и отдих от труда, а грижата и трудовете за нуждите на тялото считали за нещо маловажно и дребно, а не за истинска работа.

Кой може да опише богоугодния им живот, протичал в постнически подвизи, с които те се уподобявали на ангелите? Те били като че средостение между ангелите и хората, като превъзхождали телесните хора и били равни на ангелите с чистотата и въздържанието си.

Не били равни на ангелите само по това, че имали тяло, а ангелите са безтелесни. И ако някой би ги сравнил с ангелите, не би сгрешил. Наистина, облечени в тяло, те подражавали на безтелесните, като с боголюбивите си сърца предстояли заедно с тях на небето пред Бога. Такова житие водели те не малко време, а до самата старост и до смъртта си.

Когато преподобна Емилия, вече на преклонна възраст, се приближавала към блажената си кончина и силите й я напуснали, при нея дошъл последният й син - Петър, който водел богоугоден живот и заедно със света Макрина се грижел за майка си по време на боледуването й. А при самото й разделяне с тялото от двете страни на постелята на умиращата седели децата й Макрина и Петър и назовавали по имена останалите братя и сестри, а тя на всички, като съкровище, оставяла своето майчино благословение. После, като поставила едната си ръка върху Макрина, а другата - върху Петър, тя казала, обръщайки се към Господа:

- На Тебе, Господи, отдавам начатък и десятък от плодовете на моята утроба: начатъкът е първородната ми дъщеря, а десятък - този последен син! Във Ветхия Завет Ти си заповядал да Ти принасят начатък и десятък от плодовете. Нека те Ти бъдат благоприятна жертва и нека слезе върху тях Твоята благодат.

С тези думи тя предала святата си душа в Божиите ръце. Децата погребали с чест майка си, като положила тялото й в гроба на своя баща, при мощите на нейния съпруг: така се разпоредила тя преди смъртта си. Известно време след това свети Василий Велики бил ръкоположен за архиепископ на Кесария кападокийска и посветил в свещенически сан своя брат Григорий (наричан Нисийски), а също поканил при себе си и другия си брат - Петър, и го причислил към църковния клир. Като разбрала това, света Макрина се зарадвала в душата си. След девет години тя отново чула за свети Василий, (но този път) че се е преставил в Господа и горчиво се опечалила, скърбейки не толкова за смъртта на родния брат, колкото за това, че е угаснало такова светило на Църквата и е паднал такъв стълб на благочестието. После наближило времето на заминаването при Бога и на самата света Макрина.

На погребението се стекли много хора. Те не били поканени от никого, а били събрани от Бога. Всички плачели с глас. Хората много се притискали, като се опитвали да се докоснат до раката с мощите на светицата и поради теснотата донесли мощите до гроба с голям труд. Положили я в гроба на родителите й, до мощите на нейната майка: така наредила тя, за да почиват заедно телата на тези, които прекарали живота си заедно. От чудесата й свети Григорий, неин брат и автор на житието й, споменава само това, при което преподобната, още приживе, излекувала едно момиче, което било сляпо с едното око (то имало перде на окото), като целунала момичето по болното око: от целувката на нейните свети устни пердето изчезнало и окото започнало да вижда добре. За другите й чудеса същият свети Григорий казва така:

- Много друго, което чух от живелите с нея и добре познаващи делата й монахани, не записах в този разказ, защото мнозина, когато им разказват, вярват само на тези дела, които самите те могат да извършат, а на това, което е по-горе от силите им, не вярват и го считат за лъжа. Затова няма да започна да разказвам и за това, как по време на глад не свършваха пшеницата, подавана на нуждаещите се от нейните ръце, и хлябът, раздаван на гладните, и за немалкото й други чудеса: за бързото изцеление от болести, за изгонването на бесове, за пророческото предвиждане, за предсказанията на бъдещето. Макар че всичко това наистина е станало, всичко това е справедливо, аз ще го отмина с мълчание, за да не стана виновен за греха на неверието на слабите хора, които, отдадени на плътта си, не знаят, че Бог раздава даровете Си според мярката на вярата: на имащите малка вяра дава по-малко дарове, на тези, които имат по-голяма вяра, дава повече.

А ние, като вярваме във всемогъщата Божия Сила, славим Отца и Сина, и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.


СЛОВО ЗА СЕДМА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА ПРЕП. МАКРИНА, ПРЕП. ДИЙ



ъзлюбени в Христа Бога братя и сестри!

Каква радост, какъв повод за гордост са думите на Спасителя – ясно изречени, недвусмислени, предадени от Евангелиста Матей в днешното Литургийно Свето Евангелие. „Вие сте светлината на света“, след като каза „Вие сте солта на земята“ малко преди това. Ето – след толкова трудности, страдания и неразбиране най-накрая получаваме признание и то признание от самия Господ. Такава висока оценка! И всичко добива смисъл – досегашния ни живот, трудностите, страданията, а и за в бъдеще очакваме само хубави неща – признание, слава и нищо повече да не ни се опре, всичко и всички да преодоляваме.

Та кой ще застане на пътя на Господа, кой ще посмее да попречи на Неговите избраници? И така, независимо от нашия пол, занятие и моментното положение във вярата, решаваме, че Бог е на наша страна, че за всичко ще ни подкрепя, че можем да говорим от Негово име, дори да тълкуваме думите Му. Сякаш Той има нужда от нашето „величие“ в кавички, от нашите дела, от нашата намеса в тоя свят, който е точица в ъгъла на най-далечната стая в царството Му, песъчинка на безкрайния плаж, в който се разбиват вълните на мирозданието. Точица. Такава песъчинка е целият ни познат свят. И ние сме в него.

И какво, ако сме солта, що, ако сме светлината? За кой това има какъвто и да е смисъл? Кой ще обърне внимание на делата, мислите, поривите ни, на живота и смъртта ни, на подемите и паденията ни? На всеки един от милиардите хора на земята. Нека се опомним! Нека вникнем в посланието на Божието Слово!

Три са важните послания за днешния ден, три са изводите от текстовете на Свещеното Писание – Утренно Евангелие, Апостол и Литургийното Евангелие.

Първото е за вярата – като не намерили Иисус в гроба, не знаели къде Е, търсели Бога, но Го не намерили. И точно тогава, пише самият Евангелист Йоан, в този миг, като не Го видели, повярвали. Това е силата на вярата – без дори да знаем Писанието, без дори да разбираме случващото се, дори Бога да не виждаме, да вярваме. И всичко се случва около нас и в нас точно както и когато трябва, защото Той прави да е така, а ние само съдействаме, сработим с Бога. Звучи невероятно просто и най-важното е, че е истина.

Второто послание е към вече повярвалите – да залягат да бъдат прилежни към добри дела и не просто защото така трябва, а защото е добро и полезно за човеците, казва Светият Апостол (Тит 3:8). Ясно и точно ни казва да отбягваме от глупави разисквания, препирни и разпри, от спорове, дори за закона (Божий), да страним от еретиците, след като сме ги посъветвали веднъж и дваж с кротко наставление, и то не защото не споделят вярата ни, а защото са се извратили и грешат, съветва ни да се трудим неуморно и постоянно, да не губим времето и енергията си в ненужни и не по Бога разговори и дела. Нека се замислим – както в работата или в домакинството от нас се изисква постоянство, концентрация, отговорност и труд, така е и на Божията нива и то за добри дела, за да не бъдем безплодни, казва Господ (Тит 3:14). Но какво толкова можем да направим ние за ближните си? Ние самите сме лишени от толкова много, ние и нашите роднини също имат нужди! Да дадем добър плод иска Господ от нас, а добрият плод е любов и дела на вярата. Този дар, който ние си мислим, че даваме, стотинките на просяка, вниманието към човека в нужда, е всъщност споделяне на дареното на нас от Господа! И парите ни, и времето ни на тази земя, и всичко, което имаме, ни е дадено от Бога. Раздавайки се, ние просто споделяме този дар, лишавайки се, ние получаваме. Така и зърното умира в земята, за да даде живот. Дава плод, изпълнява своето предназначение, както Бог ни учи.

Третото и най-важно поучение за днешния ден е в отговора на въпроса, който поставихме в началото – за кого има значение всичко това, което сме и което правим и постигаме. Вярата ни. Добрите ни дела. Животът ни. Сам Господ казва и ние отново чухме тези думи „Вие сте светлината на света“. Светлината! Истината! Праведността! Бог и вярата, само Светата и Единосъщна Троица чрез въплътения в човешки образ Господ Иисус Христос ни дават силата, дръзновението и постоянството в ежедневието, само с Него имаме надежда, само Той никога няма да ни подведе. Само Той вижда и разбира всичко, независимо колко нищожно може да изглежда, колко безсмислен или празен да е животът ни, колко унизителен или труден път да вървим. Точицата, песъчинката на плажа и ние в нея са всъщност в центъра на вниманието Му, Който е винаги и навсякъде и то единствено и само заради нас, заради нашето спасение. Защото ние сме любимите му чеда, ние сме непослушните белалии, дори искащи добро да направят, все в злото отиващи. Но по Своето милосърдие и безкрайна и могъща любов Той всичко вижда, всичко разбира, на всичко се надява, във всичко ни подкрепя.

И затова днес ни казва „Вие сте светлината на света“ – защото ни е отворил ума, да разбираме Писанията, защото сме повярвали и залягаме в добрите дела, защото вижда нашите грехове, но и нашето покаяние, защото ни Е обещал опрощение на греховете. И както чете в нашите сърца, казва и иска от нас да вършим съответните дела, за да видят човеците, не да ни слушат какво говорим, а сами не вършим, но да видят, да се уверят, че сме християни, че вярваме със сърца, но и на дело. Тогава да прославят нашия Отец, който изкусно е създал такива чеда, достойни да носят Христовото име и Кръста на страданията и едновременно на величието Му на гърдите си. Това означава да сме светлината на света – да живеем така, че хората, като ни гледат и като чуват за нас, да се попитат за Бога и да потърсят Бога.

Възлюбени в Христа братя и сестри, това, че сме повярвали, това, че творим добро, че даваме плод е важно и трябва да постоянстваме и във вярата, и в делата с отговорност и усърдие. Нека следваме примера на днес почитаните Преп. Макрина и Преп. Дий Чудотворец – нека се поучим, че и телесната красота, и смирението, и домашния труд, годините прекарани в молитва, уединението и монашеския подвиг на тези двама светци, и нашите скромни дарби, каквито и да са те, са ни дадени именно затова – за да блеснат делата ни пред човеците и дори скришом да вършим доброто, то няма да остане скрито. Защото не може да се укрие град на върха на планината, защото светлината побеждава мрака и Бог Иисус Христос ще възтържествува в Царството Си, и нека нашата праведност надмина тази на нашите гонители или невярващите – само тогава ще бъдем истински Божии чеда, истински светии и ще потвърдим думите Му, ще бъдем достойни Негови синове и дъщери. И никога, никога, и в най-мрачния час на най-тъмната нощ на живота си да не забравяме думите Му „Вие сте светлината на света“. За слава на Бога, вовеки, амин!




Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).