Църковен календар

Св. пророк Авакум



Свети пророк Авакум бил син на Асафат и произхождал от Симеоновото коляно, както разказва за него свети Епифаний Кипърски в своята книга “За живота на пророците”. Според преданието, записано от светите отци, родина на Авакум било неголямото село Бетзохар, иначе наричано Витзахир.
Самото име ­ Авакум, ­ дадено му при раждането, предзнаменувало, че от него ще излезе силен духом подвижник. Като достигнал пълнолетие, заради славата на Божието име, той започнал да изобличава беззаконията на своя народ. Сам той, горейки духом в Господа, строго спазвал Божиите заповеди, твърдо стоял на пътя на добродетелите и бил удостоен от Господа с пророчески дар.
Свети Авакум пророчествал и живял след царуването на благочестивия иудейски цар Езекия, когато на престола царували нечестиви царе: Манасия, син на Езекия, и след това Амон, син на Манасия. Според свидетелството на Свещеното Писание, при Манасия сред иудейския народ имало непрестанни раздори и злодейства: силният угнетявал слабия, и никъде не можело да се намери справедлив съд. Самият цар бил пръв гонител на невинните: той пролял много невинна кръв, и напълнил с нея Иерусалим открай докрай. Според преданието, по това време в числото на невинните пострадал и свети пророк Исаия, както и много други изобличители на неправдите и нечестията на царя и народа.
Впоследствие цар Манасия, наказан от Бога и взет в плен от асирийците, се разкаял и се обърнал към Истинния Бог. Но злото, посято от него, вече било пуснало дълбоки корени сред еврейския народ; Манасия бил наследен от нечестивия цар Амон, отдаден, подобно на баща си, на грубо идолопоклонство.
Пророк Авакум дълбоко скърбял за развратеността на своите съвременници. Не намирайки правда никъде, той изливал скръбта си, викайки към Господа:
Докога, Господи, ще викам и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш? Защо ми даваш да виждам злодейство и да гледам нещастие? Грабеж и насилие са отпреде ми, и въстава вражда, подига се раздор. От това законът изгуби сила, и няма праведен съд: понеже нечестивец надвива праведника, то и съдът бива опак.
Така викал пророкът към Господа, виждайки човешките беззакония, и очаквал праведен съд от Самия Бог. В отговор на това Господ възвестил на Своя избраник, че скоро трябва да дойде наказание за всеобщото нечестие. По Божия заповед пророк Авакум предсказал на евреите такова страшно събитие, на което по това време било трудно да повярват ­ а именно разрушаването на храма и на самия Иерусалим и Вавилонския плен.
Пророкът ясно посочил, че за оръдие на това наказание Господ е избрал халдейците ­ народ свиреп и необуздан, който бързо преминава по земните пространства, за да завладява чужди селища.
В трепетно очакване на страшното нашествие пророк Авакум недоумявал: нима праведният Господ ще допусне гордите и нечестиви халдейци напълно да изтребят Неговия из-бран народ. С надеждата, че това наказание ще бъде временно, той очаквал ново откровение от Господа и в своето молитвено очакване бил подобен на страж, зорко гледащ в далечината от градската кула, за да възвести за приближаването на врага. Той молел Господа незабавно до спаси еврейския народ от вавилонското робство, както някога го е спасил от египетското, и чакал какво ще му каже Господ.
Тогава Господ открил на Своя пророк, че цялото спасение на избрания народ сред тези бедствия е във вярата, а гордите и необуздани халдейци сами ще трябва да изпитат същата участ, която са приготвили за победения народ. След това пророк Авакум, за да не хвърли сънародниците си в отчаяние, от предстоящото им изпитание от Бога, произнесъл притча за гибелта на халдейците, възвестил петократната гибел на угнетителите. В тази притча той показал цялото нищожество на идолите и на могъществото на халдейците, пред величието на Истинния Бог, грижещ се за спасението на Своя народ. Пророкът, в озарение свише, предвещавал, че Бог ще дойде за спасение на Своя народ от планината, покрита със сенчести гори (Фаран), за спасение на Своя помазан, и ще настъпи такова време, когато цялата земя ще се изпълни със славата на познаването на Господа, както водите изпълват морето.
Когато Навуходоносор се приближавал към Иерусалим, то, както свидетелства преданието, пророк Авакум напуснал града. Знаейки, че бедствието вече е непредотвратимо и че съпротивата срещу толкова силен завоевател ще бъде безполезна, пророкът с болка и скръб напуснал родината си, за да не вижда разрушаването му и да избегне жестокостта на победителя. По Божие указание той се заселил в Арабийската земя, в град Остракина, и живял тук като доброволен изгнаник до самото отдалечаване на враговете от отечеството му.
След отдалечаването на халдейците той се върнал в земята си, оплакал нещастията є и заедно с оцелелите от народа започнал да се занимава със земеделие. В молитва към Бога за народа си очаквал завръщането на пленените от Вавилон.
Веднъж, по време на жътва, пророкът сварил ядене, взел хляб и отишъл на нивата, за да занесе този обяд на жътварите. Но по пътя пред него застанал Ангел Господен и казал:
­ Занеси този обяд във Вавилон на Даниил, в лъвовата яма.
Действително, по това време пророк Даниил, живеещ при двора на вавилонския цар, поради ненавистта на нечестивите вавилонци, бил хвърлен в яма с лъвове.
­ Господи! Никога не съм виждал Вавилон и не зная лъвовата яма.
Тогава Ангелът Господен със силата на своя дух грабнал Авакум, пренесъл го във Вавилон и го поставил над ямата, където бил хвърлен Даниил.
И извикал Авакум:
­ Данииле! Данииле! Вземи обяда, който Бог ти изпраща.
Даниил благодарил на Бога и казал:
­ Ти си спомни за мене, Боже, и не остави обичащите Те.
Даниил станал и вкусил храна. А Ангелът Господен мигновено поставил Авакум на предишното му място.
След чудесното посещение на Даниил пророк Авакум се върнал при своите жътвари по време на обяда им и на никого не казал за случилото се. Той предвидял, че иудейският народ ще бъде върнат от Господа от Вавилон в Иерусалим, подобно на чудесното му пренасяне във Вавилон и връщането му оттам. Но това изпитание за Божия народ продължило 70 години и светият пророк не доживял до завръщането на евреите от плена, той умрял в старостта си и бил погребан на собствената му нива.
Света мъченица Миропия
Светата дева Миропия произхождала от град Ефес. Родителите є били християни. Когато баща є вече не бил между живите, тя приела свето кръщение. Възпитавана от майка си в страх Божий, тя усърдно посещавала гроба на светата мъченица Ермиония, една от дъщерите на свети апостол Филип. Тя вземала целебното миро, което изтичало от мощите на света Ермиония, и давайки го на болните, ги изцелявала.
По това време царувал Деций. Когато той повдигнал гонение срещу християните, майката на Миропия се преселила заедно с нея на остров Хиос, където притежавала имение. Тук тя пребивавала заедно с дъщеря си, затваряйки се вкъщи и молейки се на Бога. Веднъж на този остров пристигнал княз Нумериан. По негова заповед, за изповядване на Христовата вяра, бил взет блаженият Исидор, мъж чуден и благоговеен, по звание воин. Тъй като той не желаел да се отрече от Христа и отхвърлял поклонението на идолите, князът, подлагайки го на различни мъки, го осъдил на посичане с меч. След това тялото му било хвърлено в гората на зверовете и птиците и на известно разстояние от него била поставена стража, за да не откраднат християните тялото на мъченика. Изпълнена с Божествена ревност, светата дева Миропия дошла със своите слугини през нощта, тайно взела тялото, с чест извършила погребалните молитви и го погребала на приготвено за целта място.
Като узнал, че тялото на свети Исидор е отвлечено, князът затворил стражите в окови и заповядал да ги водят из острова и да ги измъчват, обявявайки, че ако не намерят откраднатото тяло до определеното време, ще отсекат главите им.
Света Миропия, като видяла мъките на окованите и влачени стражи и чула, че им предстои смъртно наказание, се умилила в душата си и си помислила:
­ Ако тези стражи търпят мъки и ще бъдат наказани заради мене, която тайно съм отнесла тялото, тогава горко ми на Божия съд и душата ми ще се мъчи, виновна за убийството на тези хора.
И неочаквано за всички тя извикала към войниците:
Другари! Аз взех тялото на погубения от вас, докато вие спяхте.
Като чули това, войниците веднага я хванали и я завели при княз Нумериан, казвайки:
Господарю, ето кой е откраднал мъртвеца.
Князът попитал светицата:
Истина ли е това, което казват за тебе?
Истина е ­ отговорила светицата.
Как дръзна, проклета жено, да направиш това?
Света Миропия отговорила:
Дръзнах, защото презирам и плюя на твоята окаяност и безбожие.
От тези думи гордият княз изпаднал в силна ярост и веднага заповядал да я бият немилостиво с пръчки. Били я дълго; след това я хванали за косите и я влачили по целия остров, и изтезавали всички членове на тялото є; накрая едва жива я затворили в тъмница. В полунощ, когато светицата се молела, светлина озарила цялата тъмница и пред нея застанал лик ангели, сред които бил свети Исидор, и всички те пеели трисветата песен. Като погледнал към мъченицата, светият мъж казал:
Мир на тебе, Миропия ­ твоите молитви стигнаха до Бога и ти ще бъдеш с нас, и ще получиш венеца, приготвен за тебе.
Когато той казвал тези думи, светата дева с радост предала духа си на Бога. И тъмницата се изпълнила с неизказано благоухание, от което тъмничните стражи изпаднали в ужас и изумление. Един от тях, който добре видял и чул всичко това, побързал да отиде при свещеника, подробно му разказал всичко, приел свето Кръщение и впоследствие сам се удостоил с мъченически венец. Християните взели тялото на света Миропия и го погребали с чест, прославяйки Бога.
Преподобния Атанасий Печерски
“Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее”. Спасителят изпълнил тези думи, казани за четиридневния Лазар, и над преподобния наш отец Атанасий ­ Печерски затворник, желаейки и ние да изпълним думите на богатия, казани за бедния Лазар: “Ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят”.
Преподобният Атанасий бил монах в светия Печерски манастир и водел свят и Богоугоден живот. След дълго боледуване той умрял. Братята измили тялото му и го положили в кърпи, както подобава на починал монах. Мъртвият лежал непогребан два дни поради някакво забавяне. През нощта игуменът имал видение и чул глас:
­ Човече Божий! Атанасий два дни лежи непогребан, а ти не се грижиш за това.
Още щом настъпило утрото, игуменът заедно с братята дошъл при починалия, за да извърши погребение над него ­ и изведнъж видели, че той седи и плаче. Като видели, че е жив, всички се ужасили и започнали да го питат как е оживял и какво е видял или чул? Той в отговор им казвал само едно:
­ Спасявайте се!
Но те още повече започнали да го питат, желаейки да чуят нещо полезно от него. Тогава той им казал:
­ Ако ви кажа, вие няма да повярвате и няма да ме послушате.
Братята му се заклели, че ще спазят всичко, което ще им каже. Тогава възкръсналият им казал:
­ Имайте послушание във всичко към игумена, кайте се всеки час и се молете на Господа Иисуса Христа и на Неговата Пречиста Майка, и на преподобните отци Антоний и Теодосий, за да завършите живота си тук, в тази обител и да се удостоите да бъдете погребани със светите отци в пещерата: защото тези три добродетели са по-високо от всички други. И ако някой изпълни всичко това както подобава, ще бъде блажен, стига да не се възгордее. За друго не ме питайте, но ви умолявам: простете ме.
Като казал това, той отишъл в пещерата и като затворил вратата след себе си, прекарал там дванадесет години, без да излиза никъде. Никога вече след това не видял слънцето, непрестанно плачел денем и нощем; ядял само малко хляб и пиел вода, и то през ден, и през цялото време не казал нито дума наникого. Когато наближило времето на смъртта му, свети Атанасий повикал братята и им казал всичко това, което говорил преди за послушанието и покаянието, и починал с мир в Господа, и бил погребан с чест в пещерата, в която се подвизавал.
След преставянето си преподобният Атанасий посредством чудо известил на братята за своето блажено състояние. Един от монасите, на име Вавила, страдащ от много години от болест на краката, бил пренесен до мощите на блажения Атанасий, и като се докоснал до тялото му, на часа се изцелил, и оттогава до самата си смърт никога не страдал от никаква болест. За това явяване на своя преподобен изцелител Вавила разказал на братята, сред които бил и свети Симеон, който написал житието му, следното:
­ Когато лежах и виках от болка, изведнъж влезе блаженият Атанасий и ми каза: ела при мене и аз ще те изцеля. Аз исках да го попитам как и кога е дошъл тук. Но той изведнъж стана невидим. Повярвал на явилия ми се, аз помолих да ме пренесат при него и така получих изцеление.
Оттогава всички разбрали, че преподобният Атанасий е угодил на Господа и се е удостоил с блаженство. По неговите свети молитви да се удостоим и ние, възкръснали от греховната смърт, да поживеем богоугодно и в покаяние и след това да получим вечен живот в Иисуса Христа, нашия Животодател, на Когото подобава слава с Бога Отца и Животворящия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин.
Свети Стефан,цар Сръбски
Свети Стефан Урош бил син на прочутия сръбски владетел Стефан Душан, който, като обединил под своя власт почти всички сръбски земи и завоювал няколко области, принадлежащи на гръцкото царство, се провъзгласил за цар на сърбите и гърците. Той се родил от брака на Душан с Елена, сестрата на българския цар Александър Асен. Детството му преминало във времето на най-усилената дейност на баща му. Като приел царската титла в 1346 г., Стефан Душан се увенчал заедно със съпругата си с царска корона, а сина си Урош, който тогава бил само на десет години, увенчал с княжеска корона. Така от ранно детство Урош станал “младият” крал ­ прозвище, което му останало завинаги.
След смъртта на своя родител, която последвала в 1355 г., Стефан Урош получил царската корона, бидейки на осемнадесет години и трябвало да приеме под свое управление обширното сръбско царство. Това дело било твърде трудно. Сам Стефан Душан, за да управлява многобройните области с разнородно население (сръбско, българско, албанско и гръцко), ги давал във властта на велможи, които по гръцки обичай получавали от царя различни титли ­ кесар, деспот и други. Те, ползвайки се с почти пълна самостоятелност, можели да оказват съпротива срещу царя и била необходима твърдата ръка на Душан, за да ги държи в подчинение.
Младият му приемник по природа се отличавал с телесна красота, душевна кротост и простота на ума. Да управлява обширната държава, му било трудно. По примера на баща си, той трябвало да управлява чрез посредничеството на велможите, но той нямал твърд характер и умения, за да ги държи в необходимото подчинение. Управниците на различните области започнали да ръководят по своя воля, а не по указанията на царя. Особена сила в държавата получили велможите Марняновичи, братята Вълкашин, Углеша и Гойко. Вълкашин първоначално получил от царя титлата кесар, а след това и сръбски крал, така че от свое име пишел и кралски грамоти. Стефан Урош нямал действителна власт, задоволявал се само с титлата цар. Наложило му се да изпита много скърби, нужди и унижения, но той понасял всичко с кротост.
Но това не било достатъчно на честолюбивите велможи: те искали напълно да го отстранят. Към това се стремял най-вече крал Вълкашин, поддържан от братята си. Урош, лишен от власт, живеел последователно в различни сръбски градове и области; по едно време живеел при княз Лазар, управляващ, подобно на Вълкашин, отделна област, Поддунавската, но отнасящ се доброжелателно към Урош.
Външно и Вълкашин показвал доброжелателност към него и се стараел да успокои все още живата му майка Елена, останала вдовица след Стефан Душан, която се страхувала за съдбата на сина си. Желаейки да засвидетелства своето разположение към Урош, Вълкашин веднъж го поканил заедно с него на лов в планинската страна близо до Косово поле. По времена този лов Вълкашин намерил възможност предателски да го убие. През нощта тялото му било положено тайно в новата гробница при храма “Успение на Пресвета Богородица”, близо до замъка Петрич, нерядко служещ за местожителство на сръбските владетели.
Вълкашин казвал, че Урош е изостанал някъде по време на лова и че той не знае къде се намира. Поразена от скръб, майка му Елена и съпругата Анна взели всички мерки за търсене на изгубилия се цар, но напразно. Но няма тайна, която да не се открие. Разпространили се слухове за нощното погребение на някого в църквата “Успение Богородично” близо до Петрич.
Когато снели плочата от гробницата, видели тялото на невинно загиналия страдалец, цар Стефан Урош. Майка му и съпругата му, и всички, които били там, горчиво оплакали починалия и тържествено, по царски, извършили обреда на погребението в същата църква. Стефан Урош бил последният сръбски цар и последният владетел от рода на Неманичите.
Светите мощи на цар Стефан Урош дълго почивали в този храм, където бил погребан, но по-късно поради опасения от поругание от страна на мюсюлманите, били пренесени от православни сръбски преселници от Турция в Австрийски Срем, в манастира Ясак.
Подобно на всички сръбски владетели, Стефан Урош по-строил за спасение на душата си манастира “Рождество Богородично” в град Скопие. Църковната служба на Стефан Урошго възпява като светец, който “от младостта си бил предан на Господа, бащински успокоявал вдовици и сираци, умирявал враждите и утвърждавал мира, милвал бедните, защитавал обидените”.
Преподобните Иоан, Ираклемон, Андрей и Теофил
Преподобните отци Иоан, Ираклемон, Андрей и Теофил, родом от град Оксиринх , били деца на родители християни. От ранна възраст те се упражнявали в четене на душеполезни книги, а след това, водени от желанието да водят богоугоден живот, се отдалечили във вътрешната пустиня на своята страна, където били наставлявани от Бога: там, в пустинята, те срещнали един свят мъж, достигнал дълбока старост, и живели с него, ползвайки се от духовните му поучения, една година. Когато този мъж починал, те останали на същото място и в продължение на шестдесет години водели подвижнически живот, спазвайки строг пост. Хранели се с диви плодове и пиели вода, но и това приемали само два пъти в седмицата. В делничните дни те се разделяли и всеки прекарвал времето си уединено в околните планини и пещери; в събота и неделните дни се събирали и заедно възнасяли благодарение на Бога, при което се удостоявали със свето Причастие от Божествен ангел, и така починали с мир. За това разказва великият Пафнутий (Тиваидски), пустинник, който сам е видял тези мъже и е написал житието им.



Католическата църква в България почита паметта на света Бибияна